Татко почука с кокалчета по бюрото и се върна на стола си.
— Трябва да свърша малко работа тук. Тримата можете да се прибирате, за да си починете. Всички сте на училище.
— Всички ли? — попита Даниъл. Гейбриъл подръпна якичката си.
— Запознайте се с отец Сейнт Мун, младши пастор и новият ви преподавател по религия — отвърна татко.
— Гейбриъл ще води часовете по религия на господин Шамуей и ще поема задълженията ми в енорията, когато ми се наложи да замина отново.
— Той ли ще бъде новият ни учител по религия? — Не можех да преглътна факта, че осемстотингодишен католически монах, превърнал се във върколак, ще води часовете по религия в протестантско частно училище за тийнейджъри. Само че онова, което ме притесняваше най-много, беше тайното ми решение да не проговоря повече на Гейбриъл. Това не можеше да стане, след като той щеше да се натрапи в живота ми в училище и да води часовете ми.
— Ще стане интересно — заявих твърде саркастично.
— Съгласен съм — намръщи се Гейбриъл. — Само че аз съм този, на когото се налага да носи тъпата якичка. Чувствам се като куче на каишка.
— Свиквай — подхвърлих.
— Грейс — сряза ме грубо татко, — време е да тръгваш. Даниъл, ще изпратиш ли Грейс?
Погледнах Даниъл и скръстих ръце пред гърдите си. Изобщо не бях в настроение да ходя, където и да било с него, но вече бях научила, че в подобни моменти няма смисъл да негодувам.
— Всъщност, господине — изправи се Даниъл, — трябва на всяка цена да поговоря с Гейбриъл насаме. Не мога да отлагам повече.
Татко погледна от мен към Даниъл, сякаш едва сега забелязваше напрежението между нас.
— Добре — примири се той, взе една книга и я пъхна в чантата си. — Ще довърша тук колкото мога по-бързо и ще се приберем заедно. Даниъл кимна. Взе войнишката торба и даде знак на Гейбриъл да излезе с него навън. Дори не ме погледна.
Гейбриъл сложи ръка на рамото ми.
— Много скоро ще станем приятели, Грейс. — Усмихна ми се. Мъдрите очи бяха заобиколени от ситни бръчици на иначе младежкото лице. — Да знаеш само колко много приличаш на Катрин. Поне малкото, което помня. — Той докосна челото си с пръст и след това пусна рамото ми. Последва Даниъл.
— Още няколко минути — обади се татко от бюрото.
Кимнах и се облегнах на вратата, след като Гейбриъл я затвори. Притаих дъх и се съсредоточих, за да чуя какво се говори зад металната врата. Ушите ми лекичко пареха — ставаше все по-лесно да призова силите си — и тогава чух гласа на Гейбриъл.
— Какво има, момчето ми? — попита той Даниъл. Сякаш бяха на шест метра от вратата.
— Не знам — отвърна той. Гласът му звучеше отдалеч. Изглежда се отдалечаваха към задната част на енорията. Вероятно се връщаха в стаята на Дон. Предположих, че Гейбриъл щеше да се настани там. — Не съм сигурен какво…
— Грейси — повика ме татко от бюрото.
Подскочих. Имах чувството, че изкрещя в свръхчувствителното ми ухо. Тръснах глава и свръх слухът изчезна.
— Върви да позвъниш на майка си и й кажи, че си с мен. Сигурно те чака вкъщи.
— А, да. — Поколебах се и се опитах отново да подслушам разговора между Даниъл и Гейбриъл, но тих глас нахлу в главата ми: „Вече използваш силите си за лошо, а? Шпионираш човека, когото обичаш? Браво на теб.“
Тръснах глава и се отдръпнах от вратата. Как да се оставя на подобни ужасни мисли?
Дванайсета глава.
Добрият самарянин
В училище, на следващия ден
В понеделник почти всички бяха развълнувани от новината за новия учител по религия. Тъй като повечето преподаватели в академия „Холи Тринити“ бяха на средна възраст, толкова млад нов човек (макар и само на външен вид) очевидно бе интересна тема за разговор.
— Чух, че бил готин — отбеляза Ейприл, докато отивахме към кабинета по религия — последният ни час за деня.
Радвах се на компанията й, тъй като двамата с Даниъл днес очевидно се избягвахме. Аз поне го избягвах. Предпочетох да седна до Ейприл в задната част на кабинета по изкуство, тъй като партньорката й за тези часове беше болна и отсъстваше. През по-голямата част от часа Ейприл скицираше модели за костюми. Въпреки че нямах никакво намерение да ходя с виолетово пурпурна наметка с огромни инициали от пайети МВ (момичето вълк!) на гърба, сърце не ми даваше да й съобщя, че съм наказана и вече не тренирам, че ако Даниъл, Гейбриъл и татко се наложеха, никога през живота си нямаше да облека нито един от моделите. Сега обаче ми се искаше тя да обсъжда до побъркване подходящите за борба с престъпността обувки, защото нямаше никакво желание да се занимава с тънкостите на религията с Гейбриъл или пастор Сейнт Мун, или който и да беше.