Ейприл въздъхна и влезе в стаята.
— Да, готин е. Всъщност точната дума е мъжествен, нали? Готин се отнася за момчета, но…
Наведох се към нея.
— Нали знаеш, че е върколак на осемстотин и трийсет години?
— Какво? — Ейприл ми зададе поне още десет въпроса на един дъх, но истината беше, че аз се изключих.
Гейбриъл беше застанал до бюрото на Даниъл. Разглеждаха някакъв лист в ръката на Даниъл. Знаех, че мога да включа супер слуха си — изведнъж стана съвсем лесно да контролирам силите си — за да подслушам разговора, но не ми беше приятно да използвам способностите си, за да шпионирам приятеля си. Освен това знаех, че мога да отида при тях и да попитам какво става. И без това обикновено седях до Даниъл. Само че този път не бях готова да разговарям с когото и да било от тях. Тъй като снощи Даниъл не направи никакво усилие да ми проговори, камо ли да се извини, задето беше излъгал за онази вечер и задето се обърна срещу мен, аз поведох Ейприл, която не спираше да дрънка, към противоположния край на стаята.
— Здрасти, Грейс — поздрави, Мия Нагамацу, след като седнах пред нея.
— Здрасти — усмихнах й се. Направих го, защото Ейприл най-сетне щеше да спре да ми задава въпроси за Гейбриъл и за върколака у него.
— Вече не идваш никъде с нас.
Свих рамене. Така стана, когато двете с Ейприл престанахме да сме приятелки. Между нас съществуваше неизречено споразумение, че тя ще запази общите ни приятелки Мия, Клер и Лейн. Обикновено обядваха заедно в кафене „Роуз Крест“, докато аз си стоях в кабинета по изкуство и работех заедно с Даниъл, а понякога и с Кейти Съмърс. Само че днес Даниъл изчезна нанякъде в мига, в който чу звънеца, така че само ние с Кейти останахме да работим над рисунките си — а тя съвсем не беше бъбрива, когато Даниъл го нямаше.
— Да — потвърди Клер, — много ни липсваш.
— Благодаря, момичета.
— Вие с Даниъл, да не би да сте скъсали? — кимна Мия към седналия в другия край на стаята Даниъл. — Обикновено сте неразделни. Сякаш по поръчка той ме погледна. Погледите ни се срещнаха за миг и той ми се усмихна. В изражението му се прокрадна тъга и сърцето ми се сви.
Какво ставаше с него?
— Не — отвърнах. — Просто реших днес да направя промяна. — Неочаквано усетих нужда да скъся разстоянието между нас с Даниъл. Да, вярно е, че той ме излъга и не ме подкрепи, когато имах нужда от него, но беше очевидно, че преживява нещо. Мразех се, задето реагирах глупаво, задето не бях до него в онзи момент. Ето че Кейти Съмърс се възползва и се настани на свободното място до Даниъл, където обикновено седях аз. Наведе се към него и попита нещо. Той ми обърна гръб и й отговори.
Звънецът би. С огромно нежелание насочих вниманието си към Гейбриъл, докато се представяше. Записа „Пастор Сейнт Мун“ на бялата дъска в предната част на стаята. Запитах се защо използва това име. Беше името на сестра му по мъж, а не неговото.
— Нов съм в Роуз Крест, но знам, че сте познавали чичо ми Доналд Сейнт Мун, по-известен като Дон Муни. Едва сдържах смеха си. Мисълта, че Дон е чичо на Гейбриъл, ми се стори забавна — по-скоро той му беше пра-пра пра-пра на десета степен праплеменник.
— Ще продължа от там, откъдето господин Шамуей е прекъснал. Кой от вас помни какво сте обсъждали миналата седмица?
Кейти вдигна ръка.
— Започнахме обсъждане на притчата за добрия самарянин. Последния път, когато господин Шамуей беше тук, прочетохме какво пише в Библията.
— Грейс — обърна се Гейбриъл към мен, — би ли ни разказала каквото знаеш за добрия самарянин?
— Какво? — Единствената ми мисъл в този момент беше за момче в кожено яке — Нейтън Талбът или Добрия самарянин, както го нарекоха, когато спря боя в клуба. Не можех да се отърся от образа на Талбът, когато се надвеси над мен, докато лежах на пода, а зад него се стелеше мъгла от дансинга. Прогоних образа. Беше глупаво да мисля за него, а и Гейбриъл имаше предвид нещо съвсем различно.
— Би ли обобщила историята? — помоли той.
— Да, разбира се.
— Стани, за да те виждат всички.
Изправих се.
— Един евреин бил обран, пребит и зарязан край пътя, защото крадците го помислили за мъртъв. Двама богати евреи го видели, но не направили нищо, защото се уплашили. След това един самарянин3 — евреите ги мразели — го видял, съжалил се над него, пренесъл го до един хан и платил, за да се погрижат за него.