— Все тая — отвърна той, без да спира.
Белият ван спря пред мен. Не ми стана никак приятно, че не мога да виждам през прозорците. Едно е да се качиш с напълно непознат в някакъв ван, когато поне един твой съученик е с теб, съвсем друго да съм сама. Никак не ми стана приятно. Настръхнах цялата и се поколебах, докато чаках на тротоара. Някой свали прозорец от страната на пътника.
— Идваш ли? — попита дълбок глас. Все още не бях видяла шофьора. Обърнах се към центъра с надеждата директор Конуей да излезе.
— Трябва да тръгваме, ако искаме да се върнем навреме за училищния автобус.
Взех си раницата и тръгнах към вана. Задържах вратата отворена, защото се канех да кажа на шофьора да тръгне без мен.
— Грейс Дивайн? — ахна шофьорът. Усмихна ми се изпод бейзболната шапка. Ръкавите на бархетната риза бяха навити до лактите. — Нали ти казах, че пак ще се видим.
За малко да падна. Стиснах дръжката на вратата.
— Нейтън Талбът? Какво, за бога, правиш тук?
Тринайсета глава.
Спасение
Половин секунда по-късно
— Казвай ми Талбът, моля те. Никой, освен мама не ме нарича Нейтън.
— Добре, Талбът, добре… кажи какво правиш тук? — Все още бях на вратата.
— Ами, върша си работата. — Той повдигна бейзболната шапка. На нея също беше избродирано логото със стиснатите ръце. Под разкопчаната бархетна риза се виждаше тениска с надпис фондация „Рок Кениън“: проект „Добър самарянин“. Сигурно затова онзи в клуба го нарече „Добрия самарянин“.
Талбът потупа седалката.
— Ще се качваш ли?
Поколебах се отново и за пореден път погледнах към центъра. От директор Конуей нямаше и следа, а и Крис вече не се мяркаше.
— Не хапя, честна дума — ухили се Талбът и трапчинките му се показаха на загорелите бузи. — Както вече казах, трябва да потегляме, ако искаме да се върнем навреме за автобуса. — Не можех да откъсна поглед от приятелската усмивка на Талбът, докато говореше. Обзе ме топло чувство. Какъв беше той? Почти не се познавахме, а нещо у него ме караше да се чувствам така, сякаш бяхме стари приятели. „Можеш да му се довериш“ — прошепна тихо гласче в главата ми.
— Добре. — Качих се във вана и седнах. Обърнах се за последно към центъра и реших, че когато директор Конуей най-сетне излезе, ще се сети, че съм тръгнала с последния ван.
— Къде ти е партньорът? — попита Талбът.
— Разкара се нанякъде. Видял галерия с магазини надолу по улицата.
— Добре — отвърна Талбът. Стисна волана с едрите си загорели ръце и подкара през паркинга. — Много мразя да возя хлапетии, на които не им се занимава. — Зелените му очи проблеснаха към мен. — Ти нали нямаш нищо против?
— Не, разбира се. — Сложих си предпазния колан и насочих поглед към улицата. — Ти… ти да не би да ме следиш?
— Много си самовлюбена — засмя се той.
Звукът се разнесе на топли вълни през тялото ми. Потръпнах.
— Не трябва ли аз да ти задам този въпрос? — попита той. — Да не вземеш следващия път да се появиш на вратата на квартирата ми?
Изчервих се.
— Не, просто ми се стори странно, че се срещаме отново.
Талбът спря на червен светофар.
— Шантаво странно или приятно странно? Усмихна ми се отново и трапчинките пак намигнаха.
Защо имах чувството, че съм се завила с топло одеяло в студен зимен следобед? Как бе възможно да се чувствам колкото комфортно, толкова и уплашена? Извърнах поглед, за да не забележи как се изчервих.
— По-скоро приятно странно. Талбът даде мигач и се качи на магистралата. Насочихме се към града. Обзе ме нетърпение. Можех да потърся Джуд.
— Спести ми доста неприятности — рече той.
— Какви неприятности?
— Сега не ми се налага да ти търся номера. Въпреки че едва ли има много хора с фамилия Дивайн.
По дяволите, изчервих се още повече. Какво ми ставаше?
— Щял си да ми търсиш номера ли?
— Приятелката ти си изпусна гривната в клуба. Реших, че ще си я търси, но не ми каза фамилията си. Затова пък твоята няма как да я забравя. Гривната е в чантата ми отзад. Подсети ме да ти я дам, преди да си тръгнеш.
— Добре. — Изпитах облекчение и си отдъхнах. Разбира се, че не е искал да ми позвъни просто така. А и аз не исках подобно нещо. — А къде отиваме?
— Нося около двайсет кашона с книги. Трябва да ги занесем в библиотеката на Тидуел Стрийт. Повечето от книгите им са започнали да се разпадат преди поне десет години.
— Само това ли?
— Какво, не е ли достатъчно вълнуващо?