— Не знам, очаквах нещо по-полезно. Не разбирам какъв е смисълът да помагам при разтоварването на книги.
— Тук си, защото трябва да те науча на някои от тънкостите, когато помагаш на хората. Работата на доброволците невинаги е интересна. Някои седмици осигуряваме храна на нуждаещите се или помагаме в нечий дом през уикенда, но половината от работата се състои в доставки. — Той си нагласи шапката. — Не се притеснявай, ще има и по-практични задачи.
Погледнах го с изненада, въпреки че се бях изчервила още повече.
— Какво? — подсмихна се той. — Не ми казвай, че се страхуваш да си изцапаш ръцете. Ако си от хлапетата, които се плашат от бездомници или се притесняват да не си счупят някой нокът, обръщам вана и ще помоля за нов партньор…
— Какво? Не. Първо, не съм никакво хлапе. След три месеца навършвам осемнайсет. И изобщо не се страхувам да си изцапам ръцете. — Не знам защо се почувствах длъжна да давам тези обяснения на Талбът и да се доказвам пред него. Може би, защото Гейбриъл ме беше преценил погрешно след първата ни среща и не исках и с Талбът да стане така. — Не ми е за пръв път да работя като доброволка. Баща ми е пастор. Редовно се занимавахме с такава работа. Знаеш ли колко часове съм прекарала в разнасяне на храна и работа в приюта?
— Съм прекарала? Защо казваш съм прекарала?
Погледнах през прозореца към пешеходците. Вече бяхме в града, затова предпочитах да оглеждам всички, да не би да забележа някой, който прилича на Джуд.
— Напоследък стана сложно. От доста време не съм помагала на никого.
— Ето, сега имаш възможност. — Той паркира на мястото пред библиотеката, обозначено с табела „Само за доставки“. Слязохме и отидохме отзад. Библиотека „Тидуел“ беше на няколко пресечки от Маркъм Стрийт и „Депото“. Огледах лицата на всички на улицата. Знаех, че е възможно Джуд да е наблизо, но ако и тук беше като Маркъм, кварталът сигурно оставаше безлюден след залез-слънце.
Талбът отвори задната врата на вана.
— Хайде, да започваме. Поех един кашон и едва не паднах, защото тежеше. Най-сетне запазих равновесие и погледнах Талбът. Той беше грабнал три кашона като моя.
— Можеш и по-добре, малката — подвикна шеговито.
— Да, бе, сигурно.
Мислех, че ще ни бъдат необходими сто години, докато разтоварим кашоните, но Талбът пренасяше по шест кашона, докато аз едва смогвах с един. Не исках да изглеждам слаба пред него, ядосах се и накрая успях да събера сили и пренесох два при последното си отиване. Искаше ми се да се бях справила с по-голяма лекота. Само че не желаех Талбът да забележи, че не се справям задоволително.
— Така е по-добре — заяви той, докато ми държеше вратата отворена. Пренесох последните два кашона до информацията и ги оставих на библиотекарката.
— Сега накъде? — попитах, когато се върнах при вана и си поех глътка въздух. — Графити ли ще рисуваме?
— Не съм сигурен за какво имаме време, малката. — Той си свали шапката. Чупливата му кестенява коса беше залепнала за главата и той приличаше на дете. Прокара пръсти през косата си. След това отпусна шапката и се завъртя. — Чу ли?
— Какво да чуя?
Съсредоточих се, притаих дъх, докато не долових слаб женски писък. Този път прозвуча толкова наблизо, сякаш беше на няколко метра, но притъмнялата улица беше пуста. Нямаше никого, освен нас с Талбът. Сигурно беше на няколко пресечки.
— Хайде! — нареди той. — Трябва да й помогнем.
— Какво? Не. Трябва да повикаме полицията! — Посегнах към телефона в джоба. Писъкът проехтя отново, но пресекна внезапно, сякаш някой покри устата на жената. Мускулите ми пламнаха.
— Няма време. — Талбът стисна китката ми. — Полицаите не могат да й помогнат, но ти можеш.
— Аз ли?
Той пусна ръката ми.
— Отивам. — Подхвърли ми ключовете от вана. — Заключи се във вана, щом те е чак толкова страх. — Той хукна по посока на писъците.
— Спри! — изкрещях след него. — Ще те убият!
— Не и ако ми пазиш гърба — изкрещя той.
Какво по дяволите, искаше да ми каже? Погледнах ключовете в ръката си. Бях ги уловила във въздуха, без дори да се замисля. Когато вдигнах отново глава, Талбът беше вече зад ъгъла.
— По дяволите, ще го убият — казах си. Имах чувството, че мускулите ми горят. Тялото ми копнееше да направи нещо, макар разумът да ми казваше да стоя мирно. И тогава някаква експлозия отекна в ушите ми. Изстрел.
„Върви“ — Заповяда чужд глас в главата ми. Хукнах, преди да успея да се спра. За броени секунди бях зад ъгъла, след Талбът и се сблъсках с жена, която тичаше в обратната посока. По лицето й се стичаха сълзи, а тя стискаше разкъсаната си блуза.