— Извинявайте. Добре ли сте? — Опитах се да я стисна за ръката, но тя се отдръпна.
— Бягай — изписка тя и хукна отново.
Не можех да си тръгна без Талбът. Завих и се заковах на място. Бяха трима. Двама бяха облечени в черно, с яркочервени скиорски маски. Бяха сравнително дребни, личеше им, че са тийнейджъри. Третият беше Талбът. Един от маскираните го беше изтласкал до циментова стена. Притискаше пистолет до главата му — дулото беше скрито в щръкналата изпод шапката коса.
Постарах се да не пищя. Наистина се постарах. Потиснах вика, но остър грак се изтръгна от гърлото ми. Притиснах ръце към устата си.
Единият, който притискаше гърдите му, го блъсна в стената. Посочи ме.
— Имаме си компания.
Вторият се обърна към мен. Видях единствено две черни очи, които ме наблюдаваха злобно през дупките в червената маска.
— Доведи я тук — нареди онзи с пистолета.
Другият направи крачка към мен.
— Направи нещо, Грейс — рече Талбът.
Престъпникът направи втора, след нея и трета крачка.
„Какво да направя? Да бягам ли?“ Бях като закована на мястото. Само че не бях закована, тъй като всяка клетка в тялото ми пламтеше като заря на Четвърти юли. Между нас с непознатия имаше само още пет или шест крачки, но аз все още не можех да помръдна. Стомахът ми се беше свил на топка.
— По дяволите, Грейс! — изрева Талбът. — Направи нещо. Знам, че можеш.
— Какво да направя? — креснах.
— Чувството в стомаха ти е гняв. Той ти дава сили. Възползвай се от него и сритай гадняра.
Той откъде знаеше?
— Млъквай! — онзи с пистолета удари Талбът с оръжието. От челото му потече червена струйка. — Айде, фащай момичето! — нареди той на съучастника си.
Талбът беше прав. Топката в стомаха ми се превърна в пламтяща ярост. Даниъл би казал да я отблъсна. Да открия равновесието. Само че маскираният посегна към мен. Усетих как гневът ме залива и аз вдигнах юмруци. Ритнах го в корема и той полетя назад. Нямах представа, че мога да ритам толкова силно.
Удари се в тухлената стена на съседната сграда, но това не го спря. Стегна се и се втурна към мен. Отдръпнах се от пътя му, но той се завъртя и стисна блузата ми. На един от юмруците му бяха татуирани буквите К и С между кокалчетата. Той вонеше и миризмата му — като мляко, престояло два месеца — ме вбеси още повече. Сграбчих ръцете му и ги извих настрани. След това го ритнах в слабините, за да го накарам да се превие. Той изгрухтя от болка. Езикът му провисна от устата. Блъснах го назад. Ритнах лявата му капачка, докато още не се беше овладял, и той се отпусна, и падна на земята. Изгледах го злобно, все още сбила ръце в юмруци.
— Ей! — изрева другият. — Ще си платиш! „Внимавай!“ — чух гласа в главата си и се обърнах към пистолета.
— Не! — изрева Талбът и със светкавично движение се изтръгна от ръката на бандита и стисна ръката с пистолета. Удари китката му в коляното си. Честна дума, чух хрущенето на кости. Непознатият изпусна пистолета и притисна ръка към гърдите си със стенание. Замахна сляпо към Талбът със здравата ръка. Той блокира удара и заби длан в скиорската маска, където се предполагаше, че се намира носът. Непознатият изломоти нещо и се закашля.
— Какви ги вършиш, бе, човек? — изхлипа и задърпа маската, но преди да успее да я смъкне, Талбът отскочи, оттласна се в циментовата стена, сякаш под краката му имаше трамплин, и ритна нещастника в гърдите.
Бандитът се срина на земята. Талбът се приземи с приклякане до него. В сумрачната уличка беше останала светлина, колкото да забележа, че зелените му очи блестяха като забележителни смарагди. Ахнах.
— Ти си… ти си…
— Урбат — отвърна той и се изправи. Направи няколко крачки към мен. Отпусна мазолестата си ръка върху моята. — Също като теб.
Отново във вана
Главорезът, когото тръшнах на земята, се беше измъкнал по време на кратката схватка и Талбът искаше да бъде сигурен, че другият няма да хукне след него, когато дойде отново в съзнание. Не можех да откъсна поглед от мускулите по ръцете на Талбът, докато завързваше негодника за една кофа за боклук. Вършеше всичко това с огромна лекота. Представих си го как мята ласо по теле на мястото, откъдето идваше. След това извади патроните от пистолета и ги пъхна в джоба на бархетната си риза. След това почисти отпечатъците си с края на ризата и хвърли оръжието до главата на идващия в съзнание бандит.
— За доказателство — рече.
— Сега вече ще повикам полицията. — Извадих си телефона.
— Дай на мен — предложи Талбът. — Моят телефон е с предплатена карта, така че няма как да го проследят.