— Няма ли да останем?
— И какво ще им кажем, като останем? Освен това трябва да те върна навреме за автобуса или някой ще реши, че съм те отвлякъл. Не мога да си позволя да си изгубя работата. — Извади телефона и ми даде знак да го последвам по уличката.
— Просто така ли ще го оставим? — Обърнах се към гадняра, който охкаше от болка. — Струва ми се нечовешко.
— Този тип се опита да те убие. Грейс. — Той отвори капачето на телефона. — Освен това не е човек. Наричате изчадия като него демони.
Отначало реших, че говори метафорично, но след това се осъзнах.
— Демон ли? Жив, дишащ, съвсем истински демон ли?
— Не ми казвай, че досега не си виждала.
Свих рамене.
— Ами, не съм. Веднъж видях на едно парти. Тя умееше да контролира ума на хората с очи.
— А, било е акх. Ужасни са. — Той изцъка с език. — Този тук е гелал. Техните жертви са млади жени. Нещастницата одеве щеше да преживее адски мъки, ако не се бяхме появили.
— Ти откъде знаеш? — попитах. На мен ми приличаше на обикновен човек. Много ми се искаше да отида до него и да смъкна маската, за да разбера какво представлява в действителност.
— Ориентирах се по миризмата — сбърчи нос Талбът. — Ами ти май наистина си новачка. Обзалагам се, че дори не знаеш как да проследиш някого.
Сведох поглед към земята. Маскираният демон издаде висок, гневен стон.
— Да вървим — предложи Тал. — Надявам се полицаите да пристигнат, преди да дойде на себе си и да се освободи.
Талбът натисна едно копче на телефона и притисна апарата до ухото си.
— Имаш 911 на бързо набиране, така ли? — Нали ти казах, че ми се налага да правя най-различни доставки.
Последвах го по уличката.
— Чакай малко, да не би да ми казваш, че се занимаваш непрекъснато с това?
Не ми отговори. Беше твърде зает да обяснява на телефонистката, че млада жена е била нападната близо до библиотека „Тидуел“, че той е открил престъпника край кофа за боклук близо до Тидуел и Вайн. Затвори бързо, за да не им даде възможност да зададат други въпроси.
— Ключовете нали са в теб?
— Да, надявам се. — Напипах ги в джоба.
Тал отключи вратата от страната на пътника и я задържа отворена. Докато той затвори вратата и се качи от другата страна, шокът от преживяното ме връхлетя. Ръцете ми се разтрепериха толкова силно, че едва успях да си закопчая колана.
— Добре ли си? — попита Талбът. — Справи се великолепно. Знаех си, че си върхът.
— Но как… откъде знаеше, че ще мога да направя нещо? Как разбра какво представлявам? — Вече го бях попитала как е разбрал, че съм урбат, но той предпочете да се занимае с престъпника, преди да поговорим. Сега обаче исках отговори.
— Висулката. — Протегна ръка и докосна колието със спукания лунен камък на врата ми. — Доста е издайническа. — Перна с пръст една от къдриците на врата ми и отдръпна ръка. — Освен това те видях как се биеш в „Депото“. Повечето момичета не могат да изпълнят ритник със завъртане, с какъвто подреди онзи там, ако не са заредени с паранормална топлина. — Той набърчи нос отново. — Освен това ти излъчваш и мирис.
— Какво? — подуших и двете си ръце. Миришеха си съвсем нормално — е, сега бяха потни от боя — но не приличаше на миризмата на онези двамата в уличката.
Талбът се разсмя. На бузите му се появиха познатите трапчинки.
— Скапаняк такъв! — пернах го игриво по ръката.
Той стисна ръката ми.
— Внимавай, малката. Имаш доста противен десен замах.
Ръката му, стиснала юмрука ми, изглеждаше огромна в сравнение с моята. Вените бяха изпъкнали. Той стисна пръстите ми и гъделичкаща енергия пропълзя по ръката ми и по гърба. Беше също като връзката между нас с Даниъл, когато се хванахме за ръце в градината на ангелите. Гъделичкането премина в трепет. Изтеглих ръката си от пръстите на Талбът. Не беше редно да изпитвам подобна енергия с друго момче, освен с Даниъл.
Скръстих ръце пред гърдите. Талбът отмести поглед от лицето ми. Закашля се и запали автомобила. Потеглихме от паркинга. След малко зададох въпроса, който не спираше да ме тормози:
— Ако онези типове наистина бяха демони, защо тогава им трябваше пистолет?
Той сви рамене.
— Не знам, Грейс, но и мен ме притеснява. Обикновено гелал не излизат преди полунощ. Те са създания на мрака. Самият факт, че са в града, е истинска загадка. Това е третата двойка, на която се натъквам през последните два месеца, а преди това не бях срещал нито един, откакто бях на Западното крайбрежие. — Поклати глава. — Тук става нещо. Едно време ходех на лов за демони, преследвах ги месеци наред, преди някой да се покаже от скривалището си, а ето че сега градът гъмжи от тях. Освен това чувам слухове, че някой събирал върколаци, гелал, акх и разни други паранормални тийнейджъри в нещо като банда. Доколкото разбрах, се наричали „Крале на сенките“.