— Банда паранормални ли?
— Нали си чула за „невидимите бандити“, за които говореха по новините?
Кимнах.
— Не ти ли мина през ума, че зад тази работа стоят хора?
— Не, нито за миг — отвърнах аз. — Нападнали са магазин за хранителни стоки в моя град. Унищожили са го за няма пет минути. Моят… приятелят ми… говорехме си, че тази работа е извършена от банда тийнейджъри със суперсили. Страхувам се да не би и брат ми да се е забъркал о тях. Пред Ейприл е споменал за ново семейство.
Талбът изви вежди.
— Брат ти като теб ли е?
— Много си приличаме. — Не знаех доколко мога да се доверя на Талбът. Че ние се познавахме едва от няколко часа, а през това време той ми спаси живота два пъти. „Можеш да му се довериш!“ — Джуд се превърна в истински върколак. Докато аз още не съм. Той ме ухапа по време на преобразяването, след това се опита да убие най-добрия си приятел — той ми е гадже. Мисля, че това беше причината Джуд да избяга.
Талбът кимна.
— Какво представлява гаджето ти. Непрекъснато го споменаваш. Май брат ти го е ненавиждал също като мен.
Наклоних глава на една страна и погледнах Талбът. Това пък какво трябваше да означава?
— Извинявай — усмихна ми се той. — Просто си мислех, че въпросното гадже трябва да е зверски специален, за да заслужи момиче като теб. Само че какво е направил, за да вбеси брат ти?
— А, Даниъл — гаджето ми… — Ох, ужас. Май в този разговор на всеки десет секунди изричах думата с „Г“. Та ние двамата с Даниъл дори не обичахме да се наричаме гаджета. Звучеше толкова банално в сравнение с чувствата, които имахме един към друг. — Даниъл, моят при… — отново прочистих гърлото си. — Той беше върколак. Той зарази брат ми преди няколко години. И сега брат ми го ненавижда.
Талбът ме погледна любопитно, същевременно развеселено. Поклати глава.
— Какво ще рече това „Даниъл беше върколак“? Бях останал с впечатление, че когато си урбат, си оставаш урбат.
— Аз го излекувах.
Той се ококори. Наби спирачки, за да не мине на червен светофар.
— Как успя?
За съжаление бях твърде уморена, за да му разказвам историята.
— Първата истинска любов… — размахах ръка — и ала-бала… Някой друг път ще ти разкажа как стана.
Той примигна. Изсмя се и ме погледна в очите.
— Струва ми се, госпожице Грейс Дивайн, че с всяка изминала минута ставаш все по-интересна. — Гласът му, когато каза „госпожице Грейс“, отново ме накара да потръпна, обзета от познатото топло чувство. Какво имаше у него, та ми действаше по този начин?
Отново светна зелено и потеглихме през кръстовището. Обърнах се и погледнах през прозореца.
— Ти трябва да разказваш. Предполагам, че често се занимаваш с това. Проследяваш демони и разследваш банди паранормални крадци. Да не би работата ти в „Добрия самарянин“ да е просто прикритието на супергероя?
— Спипа ме — призна той.
Този път аз се ококорих и забелязах изражението си в страничното огледало.
— Заразиха ме, когато родителите ми бяха убити от върколаци, и се заклех да използвам силите си, за да защитавам света от демони… и ала баба… Някой друг път ще ти разкажа как стана.
— Стига де, не ми го причинявай.
— Няма как, пристигнахме. — Проследих пръста му, който сочеше осветения автобус пред центъра на фондацията. Автобусът беше пълен с ученици, а директор Конуей беше застанал пред всички, притиснал мобилен телефон към ухото си.
— Май трябва да вървя — рекох. — Благодаря за… приключението.
— Радвам се, че не се уплаши — ухили се той с топлота и трапчинките се появиха. — Всъщност се радвам, че те направих мой партньор. Не съм сигурен какво щях да направя, ако с мен бяха твои съученици. Имам чувството, че съдбата се намеси, нали?
Усмихнах се.
— Да, така е.
Отворих вратата. Канех се да скоча, когато Талбът ме повика:
— Грейс?
— Да — обърнах се към него.
Той държеше нещо сребърно, лъскаво в ръка. Отначало реших, че ми прави подарък — което щеше да е странно, но мило — но след това той ме подсети:
— Гривната на Ейприл. Нали я изпусна в клуба.
— А, да. — Взех гривната от топлите му пръсти. Беше увита в лист.
Погледнах блестящите смарагдови очи на Талбът.
— За теб — уточни. — Обади ми се, ако имаш нужда от нещо. Каквото и да било.