Макар да ми се искаше, а бях сигурна, че искам да го направя с Даниъл, първият път трябваше да е специален, в подходящото време.
Притеснявах се, че желанието ми да изчакам няма да се хареса на Даниъл. През последните три години, след като той замина, бяхме живели коренно различен живот, той беше хойкал доста, ако мога така да се изразя. Едно от нещата, които обичах у Даниъл, беше, че той проявяваше изключително разбиране.
— Ти си различна от другите момичета — сподели веднъж той. — Ние сме различни. Обичам те. Искам всичко с теб да е прекрасно, дори това да означава, че трябва да чакам десет години.
Тогава се разсмях и отпуснах глава на рамото му.
— Няма да се наложи да чакаме чак толкова дълго.
— Както и да е. — Ейприл прекъсна мислите ми. — Според мен е добре, че изчаквате.
— Мисля, че да. — Само че покрай лъжите и разправиите, тайните, които неочаквано се появиха между нас, имах чувството, че подходящият момент така и няма да дойде. А не исках да чакам вечно.
— Ще му кажеш ли?
— Какво? На кого? — попитах.
— Ще кажеш ли на Даниъл за вас с Талбът?
— Вече ти казах, че няма понятие като нас с Талбът.
— Да, но би могло да има.
— Добре, няма да ти кажа нищо повече.
— Стига, де, знаеш, че само се шегувам. А ще му кажеш ли, че Талбът ти е бил шофьор? Знаеш, че ще се ядосва, задето е трябвало да разчиства „Дейс“ заедно с Кейти Съмърс, вместо да се бие редом до теб в града.
Май напоследък бях говорила твърде много пред Ейприл, но все още не й бях казала причината, поради която избягвах Даниъл през целия ден. Доколкото тя знаеше, той нямаше търпение да ме обучи да стана супергерой. Тя нямаше представа как ми беше обърнал гръб и за плана, който беше измислил.
— Да, ще му кажа.
Хрумна ми нова идея и тя донесе нова надежда. Когато Даниъл научеше как съм повалила онзи тип в уличката, щеше да разбере, че мога и сама да се грижа за себе си. Щеше да си промени мнението и да съжалява, че се е съгласил с Гейбриъл. Когато научеше, че съм помогнала да спасим жената, щеше да повярва отново в мен.
Може би тогава най-сетне щеше да разкрие тайната, която пазеше.
В училище
Не се наложи да чакам дълго, за да видя Даниъл. Той ме чакаше на паркинга пред училището, когато автобусът пристигна. Беше се облегнал на мотора си в черно и бяло, напъхал ръце в джобовете.
— Тръгвам — обърнах се към Ейприл и буквално затичах към Даниъл през почти празния паркинг. Канех се да го прегърна през врата и да му разкажа какво се случи в уличката с гелала и Талбът, но видях каменното му изражение. Напомни ми за Джуд. Леденостуден и нетрепващ.
— Здрасти — казах аз, но така и не го прегърнах. — Какво правиш тук?
— Баща ти искаше да е сигурен, че има кой да те закара до вас. Мислех, че ще се върнете по-рано. Започнах да се притеснявам.
— Извинявай — усмихнах се гузно.
Даниъл взе каската от задната част на мотора и ми я подаде. Струваше ми се странно, че настоява да си я слагам, след като аз притежавах свръхчовешката способност да се лекувам бързо, докато при него не беше така. Но пък една тежка травма на главата беше сред малкото наранявания, които можеха да убият един урбат — освен среброто и отровата на демон, включително и на върколак, ако не се излекуваше бързо — поне така бях чела. Може би тъкмо затова, когато чудовището, наречено баща на Даниъл, беше нападало тринайсетгодишното момче, се беше опитало да му разбие главата със счупената рамка на статива му. Опитвал се е да убие Даниъл.
Той се качи на мотора и аз седнах зад него. Беше притихнал, студен и аз не знаех как ще се почувства, ако го прегърна през кръста. Затова го прихванах леко отстрани.
Даниъл запали мотора и поехме по Кресънт Стрийт. Докато пътувахме, не се обърна към мен нито веднъж, през всичкото време гледаше напред.
Вечерният въздух ми се стори студен и тежък, изпълнен с всичко онова, което исках да му кажа, но неочаквано разбрах, че няма да мога. Наместих се на седалката и го пуснах, като разчитах, че свръхестественото ми равновесие ще ме опази. Как бе възможно да се чувствам в пълна безопасност, докато пътувах заедно с Талбът, а сега, с Даниъл, дори не знаех къде да си сложа ръцете?
Спряхме пред къщи. Даниъл спусна крака и изключи от скорост, но така и не загаси мотора. Очевидно нямаше намерение да се застоява.
— До утре.
Свалих каската и му я подадох. Той не докосна пръстите ми, когато я пое от мен. Отстъпих назад, готова да си тръгна.
Само че не можех.
Не можех за пореден път да оставя всичко без отговор. Не биваше да го допускам и миналия път, въпреки че първия път отключи силите ми.