— Какво, за бога, не е наред? — попитах. — За какво си ми сърдит?
Даниъл примигна. Въздъхна тихо, след това стисна устни.
— Извинявай, че избягах вчера. Извинявай, че цял ден не ти говоря. Просто знаех, че лъжеше за онази вечер. Освен това не можах да повярвам, че не ме подкрепи, когато бяхме с Гейбриъл. Вече не съм ядосана. — Беше ми минало в часа по религия, но така и нямах възможност да поговоря с него заради проекта. — „А след това прекарах цели два часа насаме с друго момче“ — но прецених, че моментът не беше подходящ да го занимавам с Талбът. — Просто искам да разбера защо се държиш по този начин. Не искам да ми се сърдиш. Повече не издържам.
— Вече ти казах. Не ти се сърдя, Грейс. Разтревожен съм.
Думите му ме стреснаха. Нали Джуд веднъж каза същото?
По онова време Даниъл тъкмо се беше върнал и Джуд настояваше да не общувам с него.
— За какво се тревожиш? Хайде, кажи ми, моля те.
Той стисна ръкохватките. Моторът избръмча. Отпусна глава назад и погледна към луната. Дълбоките му кафяви очи, които навремето наричах „кални локви“, се взираха нагоре, без да трепват. Орехът — осветен от лампата на верандата — точно зад него, бе съвършен фон за силуета му. Ако отношенията ни бяха различни, щях да извадя скицника, за да уловя красотата на момента. Сега обаче, докато Даниъл беше в подобно настроение, усетих как сърцето ми се сви от болка.
Прехапах долната си устна.
— Знам, че нещо не е наред, Даниъл. Можеш да лъжеш, колкото искаш, но се чете в очите ти. Изглеждаш както онази вечер, когато те целунах за пръв път под ореха. Тогава ти казах, че те обичам, и ти избяга, защото мислеше, че никога не би могъл да ме помолиш да те спася.
Той затвори очи. Понякога приличаше на истински ангел, честна дума.
— Само че аз те спасих. След толкова болка това беше единственото, заради което си струваше. — Докоснах рамото му. — Кажи ми какво става. Защо вече не искаш да тренираме? И къде беше онази вечер? Какво не искаш да ми кажеш?
Даниъл се отдръпна.
— Мислиш ли, че имам нещо общо с убийството на онзи Тайлър? — попита той. — Това ли ти се върти в главата?
— Не. Дори не ми е минавала подобна мисъл. — Отпуснах ръце отстрани. — Знам обаче, че не си бил у вас и не си гледал телевизия, както каза на полицаите. Освен това видях мотор като твоя пред един бар, когато се прибирах от „Депото“. Заведението се нарича „Нъкъл Грайндърс“, доколкото си спомням.
Даниъл ме стрелна с поглед. Дали знаеше за кое място говоря?
— Защо ми каза, че си болен, а след това си отишъл в бара? Имаш ли представа колко се притеснявам от подобни лъжи? — Бях го защитила пред Ейприл — казах й, че не би станал какъвто е бил преди — но вече не знаех какво да мисля.
— Търсех информация — отвърна той.
— За Джуд ли? — Изпитах облекчение. — Защо не ми каза? Даниъл наведе глава и затвори очи. Сякаш се молеше. След малко въздъхна дълбоко и пусна ръкохватките. Погледна ме с тъмните си очи. Преглътна с усилие.
— Винаги съм искал нормален живот, Грейс. Знаеш го много добре. Искам нормално семейство. Искам „Трентън“. Искам двамата с теб да имаме нормално бъдеще.
— Знам, Даниъл…
Единственият проблем беше, че нямах представа как да се впиша в представата му за нормален живот. Вече не. Не и с моето разпадащо се семейство. Не и с минималните шансове да се запиша в колеж. Не и със суперсилите, които нямаше да изчезнат просто така. Даниъл никога нямаше да води нормален живот с мен. За целта му трябваше, момиче като Кейти Съмърс.
— Значи разбираш защо искам да престанеш с глупостите да станеш небесна хрътка — заяви той. — Само че не разбирам защо тогава искаше да започна да тренирам. Ти ме накара да мисля, че мога да стана герой. Ти ме поведе по този път.
— Просто се опитвах да превърна лошото в нещо добро. Само че сгреших, Грейс. Гейбриъл е прав. Твърде опасно е. Няма да понеса да те изгубя заради проклятието.
— Няма да ме изгубиш. Аз няма да се променя. Дори да се променя, ти можеш да ме спасиш. Има лек…
— Ами ако не се получи, Грейс? Този лек не е сигурен. Не мисли, че е лесно, след като се превърнеш във върколак. Може да се окаже, че няма връщане назад. — Даниъл прокара пръсти през рошавата си руса коса. — Да не говорим, че е прекалено опасно. Не знам къде ми е бил умът. Ти не можеш да се мериш с един демон…
Затова ли се държеше толкова странно след разправията ми с Пийт? Не успях да отвърна на ударите, затова Даниъл мислеше, че съм неспособна.
Как само ми се искаше да му разкажа за случката в уличката и как повалих онзи гелал за секунди. Единственият проблем беше, че имаше и пистолет, насочен в главата ми… Но той трябваше да знае на какво съм способна.