Преди да кажа и дума, Даниъл протегна ръка и стисна моята.
— Грейси, единственото ми желание е да имаме нормално бъдеще — двамата заедно. Не знам дали е възможно. Не знам дали вселената ще ни позволи да го имаме. Не знам дори дали го заслужавам. — Преплете пръсти с моите. — Сигурен съм обаче, че ще го имам. Сведох поглед към преплетените ни пръсти. Как да му кажа за Талбът точно в този момент?
— Молбите за „Трентън“ трябва да са готови до един месец — напомни ми той. — Ти погледнала ли си изобщо твоята?
Поклатих глава. Не. Бях доста заета… — Все с неща, които според него не би трябвало да върша.
Даниъл пусна ръката ми. Докосна бузата ми с пръсти, след това привлече лицето ми към своето. Челата ни се докоснаха.
— Би ли го направила заради мен, Грейс? Можеш ли да забравиш тази работа с геройствата, преди някой да те нарани? Остави баща ти и Гейбриъл да търсят Джуд. Нека ти помогна да подготвиш молбата за „Трентън“. — Той изви леко глава и докосна устните ми със своите. Ласката му беше опияняваща, както винаги. — Моля те, Грейси — промълви до устните ми. — Бъдещето ми не означава нищо без теб.
— Добре — съгласих се. — Но знаеш, че не давам обещания.
Даниъл се разсмя тихо.
— Да, знам. Но ще се примиря и с това „добре“.
Усетих, че стискам лунния камък, докато устните му притискаха моите. Целувката му вля в краката ми болка, каквато изпитвах всеки път, когато имах нужда да потичам. Всяка клетка в тялото ми копнееше да се кача в скута на Даниъл на мотора, но след секунда той се отдръпна.
— Трябва да вървя — заяви. — Имам домашни, други неща за вършене. — Той наистина приемаше тази работа с колежа много сериозно. — Поне отвори молбата.
Кимнах. Останах да го наблюдавам от верандата, докато се отдалечаваше, след това влязох в къщата.
По-късно същата вечер
Седях на масата в кухнята, чинията с вечерята ми беше недокосната, молбата за „Трентън“ беше отворена пред мен. Извадих я от раницата, където стоеше от миналата седмица, когато Барлоу ми я даде. Едва сега счупих печата на плика. Както обикновено мама беше седнала да гледа новините, а аз четях изискванията — портфолио от двайсет и три творби, изпълнени с поне три различни средства, две препоръчителни писма, молба, дълга колкото колата на татко, ако се разгърнеше, и две есета.
— Я, „Трентън“ — възкликна татко, когато се приближи до масата. — Дойде време да попълваш молбата, а?
— Да.
Той посегна към първата страница и я прегледа.
— Казва ли се нещо за таксата?
Поклатих глава.
— Споменава се за финансова помощ в уебсайта им. Не знам обаче дали отговаряме на условията.
— Хм. — Татко остави молбата. — Все ще измислим нещо. Майка ти всеки месец отделяше част от заплатата си за вас. Ще вземем от тези пари, след като Джуд вече го няма…
Мама увеличи звука на телевизора. Очевидно говорехме твърде високо и й пречехме да слуша. Татко се наведе към ухото ми.
— Така ли беше през всичкото време, докато ме нямаше?
— Ту включваше, ту изключваше — отвърнах аз. — Понякога ставаше дори по-зле. Тази вечер поне хапна нещичко.
— Май е време отново да повикаме доктор Конърс.
Звукът на телевизора се увеличи още няколко децибела. Потрих едното си ухо.
— Да не оставиш есетата за последната минута. Те са най-трудната част.
— Знам — отвърнах и посегнах към бланката с въпросите за есета.
Татко ме погали по косата, след това стисна рамото ми.
— Просто не знам как ще се справим без теб. — Взе бележника си от плота и се отправи към кабинета си.
Погледнах въпросите. Първият беше по-лесен. „Кой творец е оказал най-голямо влияние върху работата ви и защо?“ Нямаше да ми е трудно да поработя над едно есе за Реноар или Касат — ако трябваше да избирам между двамата. Вторият въпрос обаче ме накара да се замисля. По-точно казано, ме обърка. „Как бихте използвали таланта си, за да направите света по-хубав?“
Все още мислех над въпроса, когато дочух какво казваха в репортаж по телевизията. Станах от масата, за да виждам екрана по-добре. Репортерът интервюираше жена в скъсана червена пола, която ми се стори смътно познато.
— Можех да умра — обясняваше тя. — Мъжът с пистолета каза, че щял да ме убие. Последва някакво светкавично движение и се появи непознатият, който дръпна маскирания от мен. Каза ми да бягам и аз хукнах. Изглежда, с него имаше момиче. Не ги огледах добре, но те ми спасиха живота.