Камерата се премести към репортера, застанал пред новинарския ван, паркиран в уличката отстрани на Тидуел Стрийт.
— След като е била спасена от неизвестно лице или лица, госпожа Тейлър отишла право в полицията. Когато властите пристигнали на местопрестъплението, открили единия от двамата маскирани, завързан за кофа за боклук. Властите все още не са успели да идентифицират мъжа, но го разпитват във връзка със серия подобни нападения, извършени в града през последните няколко седмици. Възможно е да е отговорен за убийството на Лиан Грийнуд, сервитьорката, открита мъртва в същия район в началото на месеца. Макар само един от нападателите на госпожа Тейлър да е заловен, от градската полиция са облекчени, че поне един опасен престъпник няма да върлува по улиците тази вечер.
Камерата се прехвърли на водещия — същия с бухналата коса от онази вечер.
— Благодаря ти, Карлос. По всичко изглежда, че трябва да благодарим на един или двама добри самаряни за извършения арест.
— Точно така — обади се репортерът пред вана. — Капитан Морис потвърди, че това не е първият случай в последните няколко седмици, в който неизвестен гражданин помага да бъде предотвратено престъпление. Може би има надежда, че на вълната от престъпления, която заля града със страх, ще бъде сложен край.
— Това е наистина добра новина, Карлос — отвърна водещият, след това пуснаха реклама.
Обзе ме приятно топло чувство. Пръстите ми трепереха, докато събирах бланките от масата. Погледнах отново въпроса за второто есе, преди да ги прибера в плика.
Как бихте използвали таланта си, за да направите света по-хубав?
Отнесох пакета в стаята си и го оставих на бюрото до отчайващо стария си компютър. Дръпнах панталоните в цвят каки, с които бях днес, и бръкнах в предния джоб. Ръката ми продължаваше да трепери, докато вадех смачканото листче и набирах от мобилния записания на него телефон.
— Ало? — прозвуча мъжки глас. Чувствителният ми слух долови музика, която звучеше като крясъци някъде в далечината. Сигурно се намираше в „Депото“.
— Талбът? Обажда се Грейс.
— Здрасти, малката. Как си?
Поех си дълбоко дъх, изпуснах го и едва тогава решително заговорих:
— Искам да ме обучаваш. Искам да открия брат си и се надявам да унищожим бандата, която тероризира целия град.
Талбът се разсмя.
— Мислех, че никога няма да го кажеш.
Петнайсета глава.
Тест
Вторник следобед
— Готова ли си? — попита Талбът, докато се качвахме във вана.
— Няма накъде повече. — Оставих раницата на седалката между нас и извадих маратонките. Изритах обувките без ток, с които бях ходила на училище, и се преобух.
— Къде ти е партньорът? Пак ли е решил да се спаси нанякъде?
Подсмихнах се.
— Уредих да намери двайсет кинта на монети от по двайсет и пет цента на седалката в автобуса. Така ще има с какво да се занимава в галерията с магазините поне няколко дни.
Талбът се разсмя.
— Харесва ми как мислиш.
— Какво ще правим днес? Ще ни остане ли време за тренировка?
— Аз вече се погрижих за поръчката. Освен това имаме допълнителен час, преди автобусът да се върне, така че разполагаме с достатъчно време за основното.
— Кое е основното?
— Ще видиш — отвърна той.
Влязохме в квартал, наречен „Гленмор“, в покрайнините на града, който сигурно е бил хубав в средата на миналия век, но сега беше пълен с евтини апартаменти, възрастни хора, останали да живеят в старите си домове, и много къщи, превърнати в складове. Бяхме на две пресечки от магистралата, когато Талбът спря близо до заложната къща „Секънд Чансес“. Първото, което забелязах, беше жълтата полицейска лента, сложена във формата на Х пред вратата, и още една пред счупения прозорец.
Талбът дръпна огромната си раница от задната седалка и слезе от вана. Последвах го. Тръгна право към вратата. Огледа улицата, след това натисна силно дръжката. Чух изпукване, когато вратата се отключи и се открехна. Тал дръпна жълтата лента, за да мога да вляза и аз.
— Това не е ли незаконно? — Хич не ме биваше да се промъквам.
Талбът сви рамене.
— Понякога трябва да нарушиш правилата, за да си свършиш работата.
— Ами ако ни хванат?
Той докосна ухото си.
— Няма никого. Охранителните камери са изключени. Освен това ще излезем след няколко минутки. Просто пробвам нещо.
— Какво?
— Теб.
Вгледах се в зелените му очи и наклоних глава на една страна, но не казах нищо.