— Ела, преди да сме изпуснали шанса си — нареди той. Поколебах се още секунда, след това минах под лентата и се вмъкнах в заложната къща. Под краката ми хрущяха счупени стъкла, докато оглеждах разрухата. Всички витрини бяха разбити, а стоката изглежда липсваше.
— Ударили са снощи — уточни Талбът. — Който и да е извършителят, е задигнал целия инвентар, изнесъл е деветдесеткилограмов сейф, и то за по-малко от шестте минути, необходими на полицията да реагират на тихата аларма.
— Откъде знаеш всичко това?
— Хубаво е да имаш връзки с някой детектив.
— А, ясно. Чакай да позная, камерите не са записали нищо.
— Нищичко. Днес сутринта разпитах детектива и той каза, че било същото, както и при другите удари на невидимите бандити. Няма пръстови отпечатъци, няма запис на охранителните камери, обирът е бил извършен за броени минути.
— А ние защо сме тук?
— Поеми си дълбоко дъх.
Погледнах го любопитно, въпреки това си поех дъх. Каквото и да се канеше да ме накара да направя, трябва да беше интересно, след като мислеше, че трябва да дишам дълбоко, преди да ми каже. Във въздуха се усещаше кисел вкус като от вкиснало мляко и аз побързах да изпусна дъха си. Огледах се за вода, за да изплакна гнусния вкус в устата. Тъй като не открих, се обърнах към Тал.
— Добре, кажи за какво става въпрос — помолих неуверено. — Защо сме тук? На какво изпитание си решил да ме подложиш?
Тал изви вежда.
— Поемането на дъх беше част от изпитанието. Нищо ли не усети?
— Напротив. Има някакъв мирис като от вкиснало мляко. Това пък какво общо има?
— Хм. Значи ни чака повече работа, отколкото предполагах. Мислех, че имаш заложби на ловец.
Засрамих се.
— Нямам, но сега разбрах какво се опитваш да направиш. — Поех си дълбоко дъх и го задържах. Усещах единствено вкисналото мляко, но се насилих да не го изпускам. Не можех да се проваля пред Талбът. Не исках да реши, че не си струва да ме обучава. Знаех, че сигурно съм посиняла, и се ядосах на себе си. Най-сетне изпуснах въздуха през носа и в същия момент усетих нов мирис, който не бях доловила досега. — Усетих вкиснало мляко, но има и още нещо. Прилича на развалено месо. Много развалено.
— Браво — отвърна Талбът. — Всъщност положението е зле.
— Ако не го правя както трябва, защо просто не ми покажеш? Предполага се, че ме обучаваш.
— Още не сме започнали с обучението. Първо ще преминеш изпитанието. Справи се чудесно. Просто разваленото мляко означава, че си имаме работа с двама гелал, а разваленото месо издава присъствието на поне един акхейру.
— Ак… а… какво?
— Ак-хей-ру — произнесе отчетливо.
Сбърчих нос и дори не се опитах да произнеса думата отново.
— Така — продължи Талбът. — Наричай ги просто акх — същата работа като смрадливец. Просто се произнася по-лесно. Някои хора ги наричат вампири.
Ококорих се.
— Наистина ли?
— Само че тези не са като обикновените, които искат да ти изпият кръвчицата. — Той сви рамене. — Да вървим, преди някой да се е върнал. Трябва да спрем на още едно място като част от изпитанието, преди да се върнем при автобуса.
— Къде?
— Да кажем, че съм доволен, че си с маратонки.
Няколко минути по-късно
Талбът метна раницата на гръб и ме поведе към края на улицата. Спря на ъгъла и подуши въздуха. Наоколо беше пусто, видяхме само една старица на автобусната спирка.
— Усещаш ли миризмата? — Той си пое дълбоко въздух. Направих същото.
— Да, пак прокисналото мляко и разваленото месо.
Талбът кимна доволно.
— По следите им сме. — Стисна ме за лакътя и пресякохме улицата. Той продължаваше да души въздуха. — Да, оттук са минали пеша.
— С деветдесеткилограмов сейф ли? — Гласът ми издаваше, че не мога да повярвам.
— Не подценявай демоните, малката. Онези гелал ги натръшкахме лесно онзи ден. Дори бих казал, че стана прекалено лесно.
Усетих как стомахът ми се свива. Това ли наричаше той лесно?
— Готова ли си за следващия етап от изпитанието?
— Да, разбира се. Готова съм.
Продължаваше да ме стиска за лакътя, привлече ме до себе си и телата ни почти се докоснаха. Наведе глава и доближи лице до врата ми, след което си пое дълбоко дъх. Когато изпусна въздуха, той ме погъделичка по кожата и аз усетих как гърбът ми настръхва.
— Да не би да подуши косата ми? — попитах неуверено.
— Привиквам с миризмата ти. Трябва и ти да опознаеш моята, в случай че се разделим.
— Да опозная миризмата ти ли? — Едва се сдържах да не се изсмея, защото си се представих като едно от полицейските кучета, на които дават да подушат дрешка или чорап, преди да тръгнат да търсят изгубено дете.