Талбът ме привлече до себе си и устните ми почти докоснаха врата му. Ръката му стисна здраво лакътя ми. Поех си дълбоко дъх и го задържах. Той миришеше на ментова дъвка, на пресни дървени стърготини и на още нещо, което не можах да определя, тъй като вълчето ми обоняние още не беше развито. Миришеше като кучето ми Дейзи, след като цяла сутрин се беше излежавало на задната веранда. В миналото тази миризма ми се струваше малко неприятна — особено когато се опитваше да се вмъкне в леглото ми — но ето че сега потръпнах при спомена за познатото усещане.
— Миришеш на розмарин и лимони — рече Талбът. Беше толкова близо, че усещах думите му, топли като слънце, до лицето си. Той подръпна една от кестенявите ми къдрици. Отстъпих назад. Бях го допуснала прекалено близо.
— От шампоана ми е.
— Лесно ще те проследя по аромата, ако се наложи. Ти запомни ли миризмата ми?
Кимнах.
— Това е само в случай, че се изгубиш. Сега се съсредоточи над миризмите на гелал и акх. Само че следата вече е стара и избледнява, така че не се притеснявай, ако я изгубиш. Моята пък ще бъде прясна и ясно доловима, ако се разделим, така че можеш да разчиташ на нея. — Той се усмихна и трапчинките му отново се показаха. — Поне се постарай да ме следваш. Няма да е никак забавно, ако ги открия без теб.
— Чакай малко, да не би да искаш да кажеш, че сме тръгнали да преследваме крадците?
— Нали това искаше?
— Да, но мислех, че няма да бързаме. Мислех, че ще се занимаваме с основните неща, поне засега. — Така би постъпил Даниъл. Щеше да подходи бавно и предпазливо. — Че ти не си ме научил на нищо досега.
— Това е основното, Грейс. Ние сме ловци на демони. Няма за кога да се бавим.
Талбът нави ръкавите на бархетната си риза.
— И какво трябва да направим, за да открием тези демони?
— Ще мислим, когато ги открием.
— Кога?
Талбът се разсмя.
— Ще бъде забавно — рече и хукна по улицата.
Беше на съседната пряка и се канеше да завие, когато усетих, че вече не е до мен. Втурнах се след него, защото знаех, че ще го изпусна, ако не побързам. Когато завих зад ъгъла, той се беше облегнал на едно дърво с ръце в джобовете. Когато наближих, избухна в смях и отново затича. Последвах го в тази игра на спиране и изчакване — игра на гигантска котка и мишка — през пустите улици на квартала.
Изглежда, Талбът се забавляваше искрено, което само ме подразни. Тичането му беше като паркур, както правеше Даниъл, докато все още притежаваше силите си — търсеше най-лесния път през и над препятствията, вместо да ги заобикаля. Наблюдавах го как се втурва по бетонни стълби към съседна сграда, как се прехвърля през парапета най-отгоре и тупва с превъртане на земята, а след това хуква отново.
— Хайде, малката! — подкани ме той.
Поех си дълбоко дъх и го последвах, шокирана, но пък щастлива, когато изпълних съвсем същото. Талбът ликуваше. Жена, извела кучето си на разходка, изпусна каишката и ни зяпна.
Талбът отново се понесе напред. Затича още по-бързо от преди. Носех се след него и призовах силите си, за да го настигна. Пареща жега ме тласкаше напред. Бях едва на двайсет метра зад него, когато той сви наляво, прескочи стена, висока метър и осемдесет, и се скри от погледа ми.
Беше необходимо цялото ми внимание, за да променя посоката. Свих и аз и се метнах над стената — прекалено бързо. Тъкмо когато се уплаших, че ще се забия в нея, краката ме изстреляха във въздуха. Пръстите ми докоснаха леко върха на стената и я прескочих.
Тупнах от другата страна почти безшумно и затичах по-бавно, когато стигнах до Т-образно кръстовище. Асфалтираният път беше от ляво и дясно, а задънена алея, засипана с чакъл, водеше към запуснати къщи. Талбът не се виждаше никъде, но аз усетих топлия му мирис.
Направих няколко крачки наляво и подуших отново. Долових вонята на гелал и направих още пет стъпки. Миризмата на гелал изчезна, също и следата на Талбът. Направих и същото от дясната страна, но и това не беше правилната посока. Върнах се в средата на кръстовището и отново се опитах да разгранича миризмите. Затичах напред по задънената алея. Миризмата се усещаше. Талбът беше тръгнал към една от тези къщи. Въпросът беше коя.
Направих бавен кръг, като не спирах да душа. Чувствах се като куче, което гони опашката си. Важното беше, че открих силна миризма и любопитно я последвах към стара викторианска къща, която изглеждаше така, сякаш е била прокълната поне преди десетилетие. Вонята на развалено месо и вкиснало мляко стана нетърпима, когато приближих посипаната с чакъл алея за автомобили. Талбът не се мяркаше.