— О, господи! — Спуснах се напред, за да му помогна.
— Не го докосвай! — изрева Талбът. Той водеше ръкопашен бой с мъжа, който одеве седеше на масата.
Мъжът пред мен се тресеше в агония и неочаквано се вдърви. Олюля се назад, после напред, след това се пръсна на капки. Отскочих настрани тъкмо навреме, за да не ме прогори отровната киселина.
Треперех цялата, докато се отдръпвах възможно по-далече от вонящата гадост. Опрях се на парапета на стълбите към горния етаж. Дишах бързо. Стомахът ми се бунтуваше. Тъкмо щях да повърна, когато някой ме сграбчи отзад. Краката ми се оказаха във въздуха, преди да успея да реагирам, и нападателят ме метна към канапето. Паднах наполовина върху него, наполовина на пода, но така и не ми остана време да се преместя, когато някой скочи върху мен. Оказа се жена. Косата й беше в розово и черно и имаше остри като игли зъби. Стисна ме за гърлото.
Тя пък откъде се взе?
Сигурно тя е била на горния етаж, сетих се аз, което означаваше, че Джуд не е бил горе.
— Не я поглеждай в очите — чух вика на Талбът.
Беше твърде късно. Жената впи очи в моите и аз не успях да откъсна своите от катраненочерните й ириси. Не можех нито да извърна поглед, нито да затворя очи. Чух я, че е пееше нещо — на чужд език — макар устните й да не помръдваха. Бях изпитвала същото и преди, но така и не успях да си припомня кога и къде се е случило.
— Използвай кола, Грейс! — изкрещя Талбът. Гласът му прозвуча някъде отдалече. — Хайде, Грейс. Убий я!
— Искаш да ми дадеш този кол — рече жената, без да помръдва устни. — Подай ми го. Знаеш, че искаш.
Стиснах кола. Дори не помнех, че е у мен. Гъста мъгла обви ума ми и единствената ми мисъл беше, че не искам това ужасно оръжие. Можех да убия някого. Аз не съм убиец. Не съм чудовище. След като жената искаше кола, можеше да го вземе.
Бавно повдигнах ръка и й го подадох.
Тя го стисна с извитите си като нокти пръсти и се изсмя.
— Не знам какво вижда у теб Даниъл — рече тя в главата ми. — Ти си толкова слабоволева.
— Какво? — опитах се да попитам, но устните ми не помръдваха. — Тя пък откъде знаеше името на Даниъл? Откъде знаеше коя съм?
— Може би тази вечер ще ми бъде по-забавно да си поиграя с него — тя вдигна кола над сърцето ми, — след като ти умреш. — Замахна с кола към гърдите ми.
В следващия момент застина на място, сякаш прикована. Изви очи назад и прекъсна транса, в който ме държеше. Мъглата се поразнесе и аз едва сега разбрах, че я познавам.
— Мишка? — сетих се.
— Малка кучка — отвърна тя и се разпадна отгоре ми.
От нея остана единствено купчина пепел. Когато тя се стопи, изпадна счупен крак от стол. Претърколи се от канапето и тупна на пода. Спря в една от гуменките на Талбът.
— Добре ли си, малката? — попита той и ми подаде ръка, за да ми помогне да се изправя.
Свих се, тъй като нямах сили да го докосна, и се опитах да се отдръпна колкото бе възможно по-далече на канапето, докато изтупвах прахта на Мишка от панталоните си.
— Аз… аз… познавах я, заекнах. — А ти я уби. — Огледах се, да не би да е останало още някое живо същество. Стаята беше празна. Имаше само две купчинки пепел и локва киселинна течност, която разяждаше килима. Гадеше ми се. — Ти… ти ги изби до крак.
— Това ми е работата. — Талбът прокара ръка през косата си. По време на боя беше изгубил бейзболната си шапка. — Ти да не би да си мислеше, че ще ги изведем, за да ги почерпим със сладолед и да им подарим по едно кученце?
— Не. Мислех… мислех, че ще ги отведем в полицията. Само че ти ги уби. — Нещо не се връзваше. Видях как той държи в ръка сребърната гривна на Ейприл, без тя да прогори ръката му. Все си мислех, че е като мен — урбат, който притежава сили, но не е попаднал под властта на проклятието. Небесна хрътка. Видях го как държеше среброто, без да изгори ръката си. Ако обаче това беше първият път, когато му се налагаше да убие някого, не трябваше ли да се превърне във вълк? Само че начинът, по който размахаше меча, издаваше, че това определено не е първото му убийство. У него не се забелязваше и следа от колебание. — Наистина не разбирам. Ти действа като хищник… ако убиеш човек…
— Това не бяха хора, Грейс. Бяха истински демони. Проклятието на върколака те поразява единствено ако убиеш човек. Урбат са били създадени, за да убиват демони. Това ни е работата.
— Защо не уби онзи с пистолета?
— Защото и ти беше там, а не знаех дали си готова за подобно нещо. Очевидно все още не си. Много по-зелена си, отколкото очаквах.