— Не, просто не разбирам. Брат ми беше поразен, когато се опита да убие Даниъл — който по онова време беше върколак…
— А-ха. — Талбът се отпусна до мен на канапето. Отдръпнах се от него, тъй като вече не бях сигурна кой е и какъв е. — Виж, върколаците са си хора. Сърцето им е все още човешко и съществува съвместно с демонското. Тъкмо затова, когато убиеш върколак — злонамерено — се води посегателство върху човек. Само че истинските демони са различни. Гелал просто приемат човешки образ. Те нямат истински тела. А пък акх — разновидност на вампирите — се вселяват в телата на мъртъвци. Мисли за тях като за демонска зараза в мъртвец. Затова смърдят на развалено месо — поне за хората, които са чувствителни към миризмите. — Докосна носа си. — Затова се превръщат в прах, след като ги убиеш. Заразата плъзва по цялото тяло и ускорява разлагането, затова те се разпадат, когато демонът у тях умре.
— Така ли?
Мислите ми препускаха. Татко ми беше давал книги за върколаци, но в повечето от тях имаше митове, не съдържаха важна информация, а мисълта за битка с истински демон винаги ми се беше струвала толкова далечна — и напълно нереална — че не си направих труда да науча кой знае какво за врага. Талбът беше прав. Наистина бях зелена. И едва не загинах.
— Благодаря ти, че ме спаси. Щях просто да си лежа и да се оставя тя да ме убие. — Прегърнах коленете си и ги притиснах към гърдите. Почувствах се непотребна. — Не знаех как да й се противопоставя и вършех всичко, което поиска.
— Контрол на ума — обясни Талбът. — Запомни никога да не поглеждаш акх в очите. Това е разликата между тях и обикновените вампири. Акх са психологически вампири. Те черпят от живата ти сила, крадат свободната ти воля. Поне умират по същия начин: кол, забит в сърцето, или старомодното обезглавяване.
Потръпнах, когато си спомних как главата на първата жена се отдели от тялото.
— Бях толкова шокирана от всичко, че съвсем забравих, че има и други в къщата.
— Вината е моя. Трябваше да ти напомня, за да си подготвена. Но това ще бъде урок и за двамата. — Той ми се усмихна. — Първо правило: никога не сваляй гарда.
Насилих се да се усмихна, но се получи гримаса. Даниъл ми беше повтарял същите думи неведнъж. Освен това не ми беше никак приятно, че няма да мога да му разкажа за случилото се днес. Налагаше се да го излъжа.
Притисна ме чувство на безнадеждно поражение, докато оглеждах отново празната стая.
— Просто ми се иска да не ги беше убил всички. Така и не ги разпитахме за Джуд. Ако това е бандата, с която се е движил, тогава къде, по дяволите, се е дянал?
— Джуд никога не е стъпвал тук — отвърна Талбът. — Тези създания бяха най-елементарни аматьори. Имитатори. Това не бяха истинските Крале на сенките. Истинската банда никога нямаше да си позволи да включи беззвучната аларма в заложната къща.
Станах и се изправих пред Талбът. Ръцете ми трепереха от гняв.
— Чакай малко, значи от самото начало си знаел, че тези не са истинската банда.
Той кимна.
— Защо тогава дойдохме тук?
— Защото това беше тест, Грейс. Трябваше да разбера дали си готова, а ти определено не си. Всичко, което видя тук, случилото се в уличката в понеделник бе просто детска игра в сравнение с онова, с което рано или късно ще се сблъскаме. Тази малка банда аматьори се състоеше от четири човека. В истинската банда има поне пет пъти по толкова.
При тази мисъл потръпнах.
— Значи още преди да нахлуем, си знаел, че Джуд не е тук?
— Да.
— Защо тогава каза… защо ме накара да вярвам, че може да е тук?
— Защото исках да те ядосам и да те накарам да действаш. От там идват силите ти.
Думите на Талбът ме объркаха.
— Даниъл казва друго. Все ми повтаря да се отдръпна, когато се ядосам. Казва, че ключът към овладяването на силите ми е душевното равновесие. Учеше ме никога да не позволявам чувствата да ме подчинят, ако искам да се науча да използвам силите си, без да се подчиня на вълка.
— Значи трябва да започнеш да се питаш защо Даниъл те е спирал.
Бузите ми пламнаха. „Талбът е прав!“ — рече глас в главата ми. Даниъл наистина се е опитвал да ме спре.
Това обаче не означаваше, че Талбът е прав, а Даниъл греши.
Талбът се изправи пред мен. Разделяха ни няколко сантиметра. Пронизващите му очи не се откъсваха от моите. Посегна и докосна медальона с лунния камък. Прииска ми се да се отдръпна, но не го направих.
— Никога няма да достигнеш истинския си потенциал, ако продължаваш да го носиш — обясни. — Аз хвърлих моя много отдавна.
— Само че Гейбриъл казва, че лунният камък е единственото, което ми помага да подчиня вълка. Гейбриъл…