— Гейбриъл ли? — Той отдръпна ръка от висулката и отстъпи настрани. — Значи познаваш Гейбриъл.
— Да.
— Стига да ставаше въпрос за същия човек. — Гейбриъл Сейнт Мун. Талбът се изсмя грубо.
— Значи сега се нарича Сейнт Мун. Каква ирония!
— Знаеш ли историята на Гейбриъл и семейство Сейнт Мун?
— Гейбриъл е известен страхливец. — Талбът разпери ръце настрани. — Аз също съм от рода Сейнт Мун.
Ахнах.
— Наистина ли?
— Мама беше тяхна потомка. Тя е пряк потомък на Катрин и Саймън Сейнт Мун, първият ловец на върколаци в семейството. Когато мама се родила, семейство Сейнт Мун трябвало да се откажат от лова на демони, тъй като били в напреднала възраст, а двамата ми родители бяха криптозоолози. Пътуваха непрекъснато и изследваха местните митове за демоните — но изглежда и те са ликвидирали изпречилите се на пътя им. Поне е било така, докато съм се родил. Тогава престанали да пътуват и се установили в малко градче край Пенсилвания. Семейство Сейнт Мун били сключили примирие с глутницата на Гейбриъл, които живеели в планините наблизо, но след това, на третия ми рожден ден, родителите ми бяха заклани от подивяла банда върколаци от глутницата. Случи се пред очите ми.
Отново ахнах. Покрих уста с ръка.
— Един от неканените гости решил да ми направи специален подарък за рождения ден. — Вдигна ризата си и ми показа огромен сърповиден белег, подобен на татуировка върху изваяните мускули.
— Съжалявам. — Не знаех какво друго да кажа.
Талбът пусна ризата.
— Гейбриъл трябва да съжалява. Можел е да спре онези върколаци, но не го е направил, за да не си цапа ръцете. А пък предводителят на глутницата, Сърхан, наложил смешно наказание на вълците, които убиха нашите. Заслужават да понесат онова, което ще им се случи, след като Сърхан умре… — Сви устни и погледна в краката си.
— Какво стана с теб след това? — Не можех да си представя да убият родителите ми пред мен, когато съм още толкова малка. Та той е бил само годинка по-голям от бебчо Джеймс.
— Изпратиха ме да живея във фермата на дядо. Той вече се грижеше за умствено изостаналия братовчед на мама. Непрекъснато ни разказваше за великите Сейнт Мун. Борели се с демони. Проявявали кураж до самия край. Непрекъснато ни показваше една старинна сребърна кама. Получи удар и почина, когато бях на тринайсет, и тогава реших, че трябва да продължа семейната традиция. Само че имах предимство пред Саймън и останалите от рода Сейнт Мун, защото притежавах суперсили. За разлика от страхливци като Гейбриъл аз ги използвах.
— Братовчедът на майка ти със забавеното развитие, той ли беше единственият ти останал роднина?
Талбът кимна.
— Не можах да се погрижа за него, както и той не можа да се погрижи за мен. Не съм го виждал откакто дядо почина. Но ние сме последните от семейството.
— Дон е мъртъв — съобщих. — Познавах го, почина преди десет месеца, но искаше да бъде герой като теб.
Талбът наведе глава. Отпусна рамене. Ето защо ми се струваше толкова познат, въпреки че двамата почти не си приличаха. Талбът ми напомняше на младия, привлекателен, умствено и физически здрав Дан Муни. Дори се забелязваше слаба прилика с Гейбриъл — все едно бяха братовчеди.
— Това означава, че си последният от семейство Сейнт Мун — продължих аз.
Талбът се наведе. Беше забелязал бейзболната си шапка. Вдигна я и си я сложи.
— Ще проверя останалата част от къщата за трупове. Едва ли тези твари са се зарадвали на хората, които са живели тук, или на други, които са идвали на гости.
Тръгна надолу по стълбите, след това спря и ме погледна.
— Днес се справи страхотно. Имаме твърде много работа, преди да погнем истинската банда. — Усмихна ми се. — Ще открием брат ти. Обещавам.
— Благодаря.
— Заеми се да излекуваш белезите по лицето си. В някоя от баните със сигурност ще откриеш кърпа. Измий се. Не мога да те върна в този вид.
Няколко минути по-късно
— Открих малка баня отстрани на кухнята. Мивката беше с жълти кръгове, огледалото беше помътняло и напукано. Стара, твърда хавлиена кърпа висеше от ръждясала халка за кърпи. Дръпнах я и използвах ъгъла, за да почистя част от огледалото. Вгледах се в зачервените си очи, след това огледах пребледнялото си лице и разрошена коса. По врата ми личаха червени резки от нокти, където Мишка ме беше стискала, три мехура се бяха вдигнали на местата, където ме беше изпръскала киселинната кръв на гелала.
Затворих очи и се съсредоточих. Опитах се да си представя как раните ми се лекуват — точно както ме беше научил Даниъл — и се опитах да ги залича със силата на ума си. Когато отворих очи, отражението ми си беше същото. Умението ми да контролирам свръх слуха си, бързината, силата и ловкостта се бяха увеличили десетократно от неделя, когато тичах като обезумяла. Способността да се лекувам все още ми убягваше. Да, раните ми сигурно щяха да изчезнат за няколко часа — в сравнение със седмиците, необходими на обикновените хора — но трябваше да се науча да ускорявам процеса. Можеше да отнеме секунди вместо часове, ако успеех да се съсредоточа.