Не можех да чакам часове, затова затворих очи и опитах отново. Лекуването беше първото умение, което Даниъл развил като дете — така открил, че притежава специални способности. Незнайно защо това ми беше най-трудно. Отворих очи и се намръщих на непроменения си външен вид — след това подскочих, когато забелязах, че Талбът е застанал зад мен на прага. Сърцето ми се качи в гърлото и аз се подпрях на мивката, за да запазя равновесие.
— Извинявай — започна той, — почуках, но ти не отговори. Разтревожих се…
— Добре съм. Просто се опитвам да се съсредоточа.
— Постарай се повече. Не можем да се върнем при автобуса, ако не си се излекувала.
— Не знам как да го направя.
— А-ха. — Талбът пристъпи в тясната баня и се изправи зад мен. Още две стъпки и щеше да ме докосне. Ядосах се, защото сърцето ми започна да бие по-бързо.
— Мога да ти помогна — рече.
— Как?
Направи още една крачка. Сега вече беше още по-близо. Наблюдавах отражението му в огледалото, когато протегна ръце и прибра косата ми зад ушите. Обрамчи лицето ми и притисна длани към изгорелите петна на бузите ми. Трепнах и се опитах да се отдръпна.
— Спокойно — прошепна. — Не мисли за болката. Мисли откъде се е появила. Мисли откъде са дошли раните. Какво чувстваше, когато се случи?
— Уплашена. — Представих си гелала, изправен пред мен. След това си припомних как сграбчи меча с голи ръце. — Ужасена.
— Затвори очи.
Стиснах очи.
— Съсредоточи се над онова, което чувстваш — прошепна той до ухото ми. — Задръж тези чувства, докато са силни.
Отначало не разбрах какво се опитва да ми каже, защото беше обратното на онова, на което ме учеше Даниъл, и аз реших, че няма да се получи. Само че си припомних ужасната сцена и позволих на момента да ме погълне. Усетих как паниката се надига в гърдите ми. След това ме погъделичка топлина. Тя ме обгърна, докато накрая не ми стана изпепеляващо топло и не се уплаших, че ще припадна от болка, но тогава болката отмина. Отворих очи. Талбът отдръпна ръце от лицето ми и ги отпусна на раменете. От изгорялото нямаше и следа.
— Съвсем като нова — заяви.
Срещнах погледа му в огледалото за секунда, след това побързах да извърна глава. Не знаех дали ще мога отново да го погледна както досега. През последните няколко часа се беше превърнал в непознат. Той не беше най-обикновено селянче с трапчинки, което по някаква случайност беше урбат и ме даряваше със сигурност и спокойствие. Под бархетната риза биеше сърцето на силен ловец — достатъчно силен, за да убие демон с един замах на меча. Талбът беше опасен. Нямаше никакво съмнение. Същевременно си представях как момче пищи от страх, докато родителите му умират пред очите му. Прииска ми се да го прегърна, да го гушна също като малкия Джеймс, да го уверя, че всичко ще бъде наред, че ще прогоня чудовищата.
Отдръпнах се от него, готова да тръгвам. Не беше редно да съм толкова близо до него.
— Грейс?
— Да? — обърнах се аз.
Той мълчеше. Стори ми се нещастен.
— Вземи кърпата и избърши всичко, което може да си докоснала.
— Защо?
Той извади мобилния си телефон.
— Оказах се прав. Някой наистина е живял тук. Трябва да се обадя в полицията, за да се погрижат за тялото.
Шестнайсета глава.
Жеводанските зверове
По-късно в автобуса
— Къде си се завирала? — попита Ейприл, когато приближих към двете с Клер през центъра на фондацията.
— Ами… — Наистина ли изглеждах толкова зле?
— Ужас. Какво е това по блузата ти?
Погледнах бялата си блузка с яка. Киселината на гелала очевидно беше прояла дупки, а следи от черната гадост се беше задържала по краищата на дупчиците.
— Олеле! — изпъшках.
Клер се направи, че й се гади.
— Ама вие какви сте ги вършили?
— Ами… Помагахме в една къща и се оказа, че е пълно с гнусни вредители. Наложи се да размажем няколко.
— Отврат! — намръщи се Ейприл. — Сладурче, ужасно е. Ние пък боядисвахме една ограда зад началното училище… А после ни почерпиха със сладки! — Тя извади от чантата си увита в салфетка сладка и ми я подаде. — Вземи, заслужаваш я.