Последвах я по стълбите. Даниъл и Гейбриъл бяха седнали на масата с татко и бебчо Джеймс. Мама ни погледна многозначително, сякаш искаше да попита „защо се бавите толкова дълго“, докато оставяше купата със салата на масата.
Гейбриъл стана, когато двете с Чарити влязохме, и сведе глава към мен, докато сядах, запитах се дали това няма нещо общо с онези приказки за „божествената“, които ми пробутваше, или просто беше проява на старовремските му маниери. След това той се обърна към Чарити и се поклони и на нея.
Тя пък се изкиска и се изчерви.
Аз забелих с досада очи.
Даниъл изсумтя.
Чарити нямаше никаква представа колко безобразно стар е Гейбриъл Сейнт Мун и вече си падаше по него.
Седнах до Даниъл.
— Здрасти — рече той и стисна ръката ми. Ръбчетата на превръзката се бяха разръфали, вероятно защото непрекъснато я чоплеше.
— Здрасти — отвърнах и се опитах гласът ми да прозвучи колкото е възможно по-нормално. Нали това искаше Даниъл — нормален живот. Усмихнах се спокойно или поне се постарах усмивката ми да изглежда спокойна и естествена, както обикновено, но след това се притесних, че прекалявам. Не можех да го погледна в очите. Ами ако усетеше, че крия нещо? Усмихнах се притеснено и насочих цялото си внимание към малкия Джеймс, който се опитваше да се направи на Худини с каишките на столчето. След като го върнах на мястото му, татко благослови храната и мама сложи салата на всички.
— Изглежда прекрасно — рече Гейбриъл, когато мама му подаде чинията. — Не съм похапвал така, откакто бях във Франция.
Мама се усмихна.
— Благодаря, пастор Сейнт Мун. Тази вечер обаче съм заложила на италианската кухня. Част от семейството ми е от Рим. След това започна да обяснява за произхода ни — объркана и сложна тема — а Гейбриъл кимаше и задаваше въпроси за семейството й. Докато слушах как мама води истински разговор, за кратко си позволих да изпитам топли чувства към Гейбриъл. Почти се отпуснах.
Бях спокойна, докато татко не насочи разговора в друга посока.
— И така, Гейбриъл, как върви проектът за помощ на общността? Страхувах се, че идеята ще пропадне, след като господин Шамуей напусна.
— Върви добре — отвърна той. — Какво ще кажеш, Даниъл?
Даниъл беше извадил мобилния си телефон.
— Добре е. — Погледна екранчето и остави телефона в скута си. — Надяваме се магазинът да е готов и да отвори за Хелоуин. На Кейти й хрумна страхотна идея да организира фестивал на улицата пред магазина като част от отварянето. Игри, костюми, най-различни отстъпки на сергиите, лотария с награди.
— Страхотно — обади се мама. — Ще карамелизирам ябълки и пуканки, за да ги продаваме. — Тя говореше ентусиазирано и смислено почти както едно време. — Дори мога да помогна с украсата.
Чарити се прокашля и ме погледна, за да ми каже: „Мислиш ли, че утре мама ще помни какво е предложила?“
Свих рамене:
— Ще бъде чудесно, госпожо Дивайн — обади се Гейбриъл.
Даниъл отново погледна телефона си.
— Кейти много ще се зарадва на помощта ти. Ще й дам номера ти.
Отново погледна екранчето на телефона. Надявам се не чакаше есемес от Кейти или нещо подобно. Тогава обаче ми хрумна нещо още по-противно. Не помнех всичко, което се случи, докато Мишка ме контролираше, но неочаквано си спомних, че тя подхвърли как щяла да си поиграе с Даниъл тази вечер. Само че Мишка беше мъртва, така че ако очакваше обаждане от нея, имаше дълго още да чака.
— Ще даваме допълнителни дежурства, за да подготвим магазина — обясни той. Погледнах телефона му, нетърпелива да разбера дали ще изпиука.
Зачудих се дали да не му кажа онова, което ми наговори Мишка, без да издавам кога и къде сме се виждали или че имам нещо общо със смъртта й.
— Ами ти, Грейс? — попита Даниъл. — Твоят проект дава ли добри резултати, доволна ли си?
— Да — отвърнах. Добре че не попита за нещо твърде сложно, защото червените петна щяха да избият по врата ми за нула време. — Повече, отколкото предполагах.
— Браво. Надявах се да ти хареса. Тъкмо ще разбереш колко много добро може да направи човек за света. Имам чувството, че към края ще си влюбена в проекта.
— Вече съм. — Този път не се налагаше да крия петната по врата си, защото говорех самата истина.
— Тогава може би работата ми тук ще се окаже по-лесна, отколкото предполагах. — Гейбриъл бодна парче краставица на вилицата си. Забелязах, че мама е извадила за него специалните, златните, докато останалите бяха със сребърни. Не се сдържах и зяпнах прибора.
Гейбриъл ми се усмихна странно и размаха вилицата.
— Както вече знаеш, имам алергия към среброто. Много мило от страна на майка ти да ми предложи подобна чудесна възможност. Трябва да призная, че храната няма този прекрасен вкус, когато я ядеш с пластмасови прибори.