— Затворено е вече цяла година, фондация „Рок Кениън“ е взела помещението под наем. Искат да го подготвят за една от младежките си програми, но залата ще бъде на наше разположение още седмица или две. Съвършеното място, на което да поизпипаме част от уменията ти в контролирана среда. — Той извади ключ от джоба си и отвори вратата. Задържа я отворена, за да вляза първа.
— Контролирана среда ли? — Имаше малка чакалня в предната част с прашни метални столове, виждаше се дълъг тъмен коридор, който сигурно отвеждаше към истинското студио. — Кажи ми, че не ни дебнат демони, готови да ми се нахвърлят. — Представих си стая, пълна с гелал, извадили нокти, готови да наскачат върху мен в мига, в който вляза.
Талбът се подсмихна.
— Аз може да ти скоча, но само ако ти го искаш.
— Пробвай и ще видиш какво ще стане.
Талбът поклати леко глава. Погледна ме с надежда.
— Кофти шега и за двамата — отвърнах и се почувствах смутена и едновременно с това виновна, задето отвърнах на опита му за флирт. — Извинявай. — Ако Талбът щеше да ми бъде наставник, тогава трябваше да прекратим всякакъв флирт.
Той се изчерви повече от обикновено.
— Както и да е, днес ще те науча на нови движения, нищо повече, обещавам.
— Тръгнахме по дългия коридор и влязохме в залата. Беше пълна с прашни постелки, а огледалата по дългата стена бяха изпочупени. Талбът отвори раницата си. Извади бял костюм като за карате и ми го подаде.
— Отзад има баня. Преоблечи се, за да не съсипеш дрехите, с които ходиш на училище.
Влязох. Затворих вратата и свалих блузата и панталоните. Преоблякох се бързо, защото се почувствах неловко да стоя по сутиен и гащи, след като само една тънка стена ме делеше от Талбът. Ами ако той най-неочаквано се появеше на вратата?
Когато излязох от банята, Талбът ме чакаше, облечен в същия бял екип, стегнат с черен колан. Бялата туника бе прихлупена на голите му гърди. Гръдните мускули бяха напомпани също като ръцете. Сведох поглед към босите му крака. Защо се чувствах по-сюрреалистично от всеки друг път досега?
— Значи ти си господин Мияги, а аз съм Карате кид — подхвърлих.
— Кой господин? — попита той. — Господин Мияги. От филма. Улавя мухи с пръчиците за храна. Погледна ме недоумяващо.
— Сега трябва да започнеш „Търкай, лъскай“! — Направих движението, което вървеше с прословутия лаф.
Талбът се ококори. Очевидно не разбра.
Въздъхнах тежко и драматично. Изглежда, хлапетата, които растат във ферми заедно с умствено изостанали ловци на демони, не са гледали филмите от осемдесетте.
— Ти си великият учител по карате, а аз съм ти ученичка.
— А, добре. — Погледна ме странно. — Само че аз няма да те уча на карате. Колебая се между айкидо и винг чун. И двете са подходящи за дребни бойци. Освен това ти трябва обучение с меч. След това ще преминем на лъкове, колове и може дори да поработим с палки тояги.
Този път аз погледнах недоумяващо, но не защото той се шегуваше. Беше много сериозен.
Неделя следобед, четири дни по-късно
Тренировките с Талбът бяха интензивни. Никога не нанасяше подли удари, но и не ми даваше почивки или да разтъркам удареното си коляно. Това означаваше, че трябва да работя като луда, за да поддържам темпото. Не знам кое ме тласкаше напред, но за по-малко от седмица с Талбът натрупах повече умения, отколкото за времето, в което тренирах с Даниъл.
Може би причината беше, че Талбът не ме караше да се въздържам, а напротив, да се стремя напред. Настояваше да разчитам на чувствата си, да ги използвам, за да ми дадат повече сили. Не можех да повярвам колко бързо се получаваше и колко по-силна бяха станала.
Тренировките ни ми действаха като наркотик — способностите ми избликваха, поглъщаха ме, оставяха ме опиянена от новите сили и ме караха да искам още. Ейприл ми хвърляше странни погледи, когато се връщах при автобуса, и започваше да ме разпитва за Талбът и тренировките, но така и не разбра защо съм толкова въодушевена.
Дори се замислих как да се видя с Талбът в събота за допълнителна тренировка. Мама обаче я беше хванал амокът, откакто Гейбриъл ни беше на гости, и научи за фестивала по случай Хелоуин — същият фестивал, на който щеше да контролира сергиите, и влагаше всяка минута в подготовката му. Ентусиазмът й да пече и замразява стотици хиляди орехови тарти не преминаваше. Времето до фестивала не достигаше и аз знаех, че ако не беше проектът, нямаше да мога да измисля обяснение, за да се виждам с Талбът.
В неделя следобед се разтреперих, задето толкова време не бях тренирала. Това не беше никак добре, тъй като имах среща с Даниъл за пикник на ливадата на енорията веднага след службата. По настояване на татко мама ми даде два часа свобода, в които да поработя заедно с Даниъл над молбата за „Трентън“. Много се притеснявах той да не забележи нещо различно в мен.