Имах чувството, че колкото повече напредват тренировките ми с Талбът, толкова по-сложни стават отношенията ми с Даниъл. Ставаше ми все по-трудно да се държа нормално, когато бяхме заедно.
Не ми беше никак приятно да се крия от него, но ето че това се превърна в част от живота ми. Дразнех се, че не мога да му кажа нищо за Талбът, за тренировките, за плановете да открия Джуд. Но пък нямаше друг начин, защото знаех, че ако научи, щеше да се опита да ме спре.
Даниъл искаше да съм нормална, но просто не се получаваше. Вече бях различна. Притежавах умения, способности, знаех, че в света съществува зло, така че не можех да стоя бездейна. Сигурно затова във всички комикси на супергероите им се налага да си създават втора самоличност — човек, който се преструва на напълно обикновен, за да могат да бъдат с хората, които обичат.
Знаех, че той иска да съм нормална, за да съм в безопасност. Но това беше единствено защото не знаеше на какво съм способна. Поради някаква причина в един момент той беше изгубил доверие в мен. Беше се разколебал в идеята за небесна хрътка, но аз щях да му покажа, да му докажа, че ще успея да се справя. Когато настъпеше моментът — може би чак след като завършех тренировките с Талбът, и може би, след като върнех Джуд у дома — тогава щях да разкажа всичко на Даниъл… накрая.
Щеше да бъде изненада. Технически аз не пазех тайни от човека, когото обичах най-много.
Нали така?
Колкото и да ми беше трудно в продължение на два часа да се преструвам на нормалната дъщеря на пастора Грейс Дивайн, копнеех да бъда с Даниъл. Самата мисъл, че той предложи да отидем на пикник, ме караше да мисля, че си заслужава да изтърпя неудобството. Тъй като мама ме скъсваше от работа, когато не бях с Талбът, а Даниъл поемаше извънредни смени в магазина на господин Дей и помагаше на Кейти Съмърс да организира благотворителното събитие за набиране на средства, имах чувството, че е минала цяла вечност откакто не сме се виждали извън училище. Дори в училище не се виждахме често, тъй като той прекарваше повечето обедни почивки с Кейти. Въпреки че бях нервна — сякаш силите ми ме бяха напуснали — нищо нямаше да ми попречи днес да обядвам с Даниъл.
Само че той очевидно не мислеше по същия начин.
Седях на тревата в дълга до коленете синя рокля, наслаждавах се на необичайно топлото октомврийско слънце в продължение на цели четирийсет и пет минути, преди да реша, че сигурно е забравил за обяда. Той беше планирал тази среща. Не дойде и на службата. Но пък той не идваше редовно на църква, така че не се разтревожих. Стомахът ми изръмжа. Нямах мобилен телефон (мама ми забрани да го нося в църквата), затова влязох в енорията, за да използвам телефона на татко и да позвъня на Даниъл. Татко не си беше в кабинета, но вратата не беше заключена, затова влязох вътре и набрах номера на Даниъл. Включи се гласова поща.
— Надявам се, че каквото и да вършиш е достатъчно важно, след като ми върза тенекия — казах. — Обади се на мобилния ми, когато си спомниш за мен.
Затворих и едва не позвъних отново, за да се извиня. Мразех се, задето бях толкова рязка. Но пък нали супергероите са тези, които забравят уговорки или им се налага да изчезват по време на важни вечери? Не трябваше ли аз да бъда тази, която връзваше тенекии?
Взех плика с молбата от бюрото и излязох в коридора. Мускулите ми потръпнаха. Вече бях готова да изляза и да потичам — независимо че бях с високи токчета — но когато пристъпих в залата, чух странен шум отвътре. Приличаше на тежко дишане и пъшкане.
Любопитството ми надделя — енориашите трябва да си бяха тръгнали — затова отворих вратата и надникнах. Гейбриъл беше застанал сам в средата на помещението, изправен на пръсти, протегнал ръце високо над главата. Дланите му бяха събрани. Беше облечен в сива ленена туника и свободни панталони като онези от екипа, които Талбът обличаше за тренировките ни, и дълга кафява роба. Помислих си, че прилича на кръстоска между монах и рицар — джедай.
Наблюдавах как отпусна ръце пред гърдите, леко раздалечени, сякаш стискаше топка. Обърна глава към мен. Примигна, когато ме видя, но не каза нищо, докато продължаваше със следващите движения. Напомниха ми за бойните изкуства, на които ме беше научил Талбът, същевременно бяха коренно различни. Направи нови три движения. Когато завърши и последното, се обърна отново към мен и ми се поклони леко.