— Здравейте, госпожице Грейси — рече и ми даде знак да вляза. — Прости ми, че използвам тази стая. За съжаление моята е твърде тясна за упражненията ми.
— Мислех, че не се занимавате със схватки и бой — натякнах аз. — Защо тогава практикувате бойни изкуства?
— Не ги практикувам, за да се бия. Упражнявам се за душевно равновесие и медитация. — Потърка мястото на пръста, където кожата му беше по-светла. — Понякога усещам, че имам нужда от повече упражнения.
— Да не би да е така, защото ви липсва пръстенът? — посочих ръката му. От по-светлата кожа беше очевидно, че е носил пръстена години наред.
Гейбриъл кимна одобрително, сякаш остана доволен от бързото ми заключение.
— Какво е станало с него? — попитах. Учудих се, че е дошъл тук без лунния си камък. На мен ми се струваше огромен риск за човек, който беше маниак на тема контрол.
— Дадох го на човек, който се нуждаеше от него много повече от мен. — Престана да разтрива бялата ивица на пръста и отпусна ръце. — Надявам се жертвата да не е била напразна.
— На Джуд ли? — Едва сега си спомних, че това не беше първото посещение на Гейбриъл в Роуз Крест. Аз не го бях виждала, но той беше дошъл на Бъдни вечер и беше дал на татко лунен камък за Джуд — собствения си пръстен очевидно. — Заради него ли го направихте? Но вие дори не ни познавахте.
Гейбриъл кимна.
— Даниъл често говореше за теб и семейството ти. Имах чувството, че ви познавам всички. Разбрах, че много приличаш на сестра ми Катрин, а Джуд беше като мен по времето, преди да бъда ръкоположен и да тръгна с кръстоносците. Когато получих писмата на баща ти за заразяването на Джуд, Сърхан ми забрани да се меся, но аз така и не успях да се сдържа. Не можех да позволя брат ти да бъде сполетян от моята съдба. За съжаление обаче все закъснявам. — Той сложи ръка на рамото ми. Стоманеносините му очи ми се сториха древни и тъжни, докато се вглеждаше в лицето ми. — Надявам се да не се случи същото с теб.
— Добре съм — отвърнах. Не знам защо, но гласът ми прозвуча като шепот.
— Никой не е толкова добре, колкото твърди. — Гейбриъл отмести ръка от рамото ми и отстъпи няколко крачки.
— Аз обаче съм добре. — Почувствах се дори по-несигурна от преди. Не ми беше приятно, че ме е преценил, без дори да ме познава. Вече беше решил, че не мога да науча как да използвам силите си, без да се предам на вълка, както е станало с него и Джуд.
— Кажи ми, Грейс, как се почувства, когато заби ножа в сърцето на Даниъл?
Въпросът дойде изневиделица — прозвуча обаче толкова естествено, сякаш психиатър анализираше пациент, който лежи на кушетката в кабинета му — и в първия момент останах безмълвна.
— Не ви разбирам — отвърнах.
— Страхуваше ли се? Ядосана ли беше? Какво се надяваше да постигнеш?
Сега оставаше да извади бележник и да записва отговорите ми.
— Какво точно искате да знаете?
— Глутницата ми не спира да мисли и да се интересува от теб. Ти разбираш ли, че за тях си наистина невероятна? Младо момиче, което е успяло да спаси душата на един урбат. Искат да разбера как си го направила. Аз обаче се интересувам повече от причината.
— Защото обичам Даниъл. Бях му обещала, че ще го спася. — Това беше едно от малкото обещания, които успях да изпълня.
Гейбриъл просто стоеше и ме наблюдаваше, сякаш очакваше по-подробно обяснение.
— Мислех, че вълкът ще ме нападне, задето се опитвах да го убия, но да спася душата му за мен беше по-важно от всичко друго. Най-много се страхувах, че няма да успея да го спася навреме. Не ме интересуваше какво ще се случи с мен, стига да опазех душата му.
— Хм — въздъхна той. Беше сбърчил чело. Усмивката му се беше превърнала в гримаса. Стори ми се разочарован от отговора ми. Може би още от самото начало е знаел какво ще кажа, но просто не е имал представа какво да прави с информацията. — Истинска любов. Малцина са способни да я изпитат.
— Сигурно. — Тропнах с ток по дървения под. — Трябва да тръгвам. — Нямах никакво желание да продължи с анализите.
Гейбриъл протегна ръце и зае една от позите, в които го заварих.
— Би трябвало и ти да се упражняваш с мен. Усещам напрежението ти.
— Добре, учителю Йода — промърморих. Гейбриъл ме погледна любопитно.
— Няма значение. — Вече никой ли не гледаше филми?
— Ще ти се отрази добре да се поотпуснеш. Медитирай. Моли се. Позволяваш на вълка да обсебва емоциите ти. Мислиш ли, че в сегашното си състояние ще успееш да покажеш същото самообладание и любов както в нощта, когато си спасила Даниъл?