— Разбира се. — Отвърнах поглед, защото сега и аз усетих безпокойството си. Нямаше право да се меси в живота ми по този начин.
— Имам известни съмнения — рече Гейбриъл.
— Все тая. В деня, когато се запознахме, вие вече имахте мнение за мен. Няма да стоя тук и да се опитвам да ви докажа, че грешите. Не съм ви пациентка, нито пък обект за наблюдение или каквото там се анализира. Защо не си вървите вкъщи? Обърнах се и излязох.
— Тук съм, защото държа на теб.
„Не е вярно — обади се гласът в главата ми. До скоро го възприемах като чужд, но сега вече ме успокояваше. — Гейбриъл никога няма да повярва, че си способна да станеш истинска небесна хрътка — не и както Талбът вярва в теб.“
Почти бях излязла, когато Гейбриъл се провикна след мен:
— Не забравяй, Грейс, ако допуснеш гнева в сърцето си, той ще заличи умението ти да обичаш.
Осемнайсета глава.
Танци с вълци
Неделя вечерта
Даниъл така и не ми се обади, но няколко часа по-късно получих есемес. „Извинявай. Сега не мога да говоря. Ще ти позвъня довечера.“
„Все ми е едно“, отговорих с есемес аз. Колкото повече часове минаваха, без да го чуя, толкова по-малко желание имах да разговарям с него. Поне така се опитвах да се убедя.
„Извинявай! Наистина съжалявам. В момента не мога да обясня. Ще звънна по-късно.“
Стиснах телефона в ръка и се запитах какво да отговоря. Опитвах се да се държа нормално, а усещах, че крие нещо от мен. Ядосах се, защото се превръщах в ужасна лицемерка. Най-лошото бе, че се чувствах празна. Отворих чекмеджето, за да пъхна телефона вътре, когато той иззвъня в ръката ми. Отговорих, без да поглеждам екрана, тъй като очаквах да е Даниъл, макар да твърдеше, че нямало как.
— Здрасти, малката. Готова ли си за бойни действия? — попита Талбът.
Вълнението помете чувството на празнота.
— Зависи какво си намислил.
— Да дебнем в „Депото“. От сигурно място научих, че двама от Кралете на сенките щели да бъдат там довечера. Предлагам да ги проследим и да разберем дали няма да ни отведат на някое интересно място.
Сърцето ми преля от вълнение, докато го слушах, но две секунди по-късно радостта угасна.
— Довечера ли? Не мога. Мама е поела по пътеката на войната. Казах й, че трябва да пиша доклад, за да се отърва от лепенето на етикети с цени за фестивала, за който ти разказвах. Да видиш само какви мехури имах по пръстите. Сигурно цяла вечер ще стоя затворена в стаята си…
— Да не би да ми казваш, че все още не съм те научил как да се измъкнеш тайно от собствената си къща? — попита Талбът. — Може пък да не те бива за истински мисии.
— Не… Ще се справя. Просто не знам дали трябва да го правя.
— Това е просто част от живота на супергероя, Грейс. Повечето престъпления се извършват след вечерния час. Ако искаш да откриеш Джуд, тогава започни да се отърсваш от задръжките си.
Погалих лунния камък.
— Много искам да открия Джуд.
— Добре. Ще те чакам на тротоара точно в десет. Така ще имаме предостатъчно време, за да се настаним, преди големите клечки да се появят.
— Ама…
— Искам да дойдеш с мен, Грейс.
Добре поне, че един човек искаше.
— Добре, ще те чакам.
— Супер — долових радостта в гласа му. — А, Грейс, още нещо.
— Какво?
— Не слагай онези винилови панталони. Ще се постараем да не се набиваме на очи.
Същата вечер
В 8:45 слязох на долния етаж, налях си чаша вода, задигнах ключовете за королата от кухненския плот и ги пъхнах в джоба си. През всичкото време повтарях колко съм уморена, как ми се иска да си легна рано, защото утре сутринта ме чакал важен тест. Татко хъркаше в креслото пред телевизора, книгата му беше подпряна на гърдите, затова не го събудих, но на мама пожелах лека нощ. Тя не ми обърна почти никакво внимание, тъй като беше заета с камарата етикети за благотворителната акция за Хелоуин. Отправих се към стаята си и докато се качвах, не спрях да се прозявам.
В девет точно си вързах косата на опашка, обух черни дънки и черна тениска с дълги ръкави (какво друго да облека, след като щяхме да наблюдаваме и да дебнем бандити?), след това пъхнах няколко възглавници под завивката, за да изглежда така, сякаш спя. (Знам, че беше тъпо, само че силата ми не беше в тайното измъкване.) След това отворих прозореца и излязох на стрехата. Застанах на самия край и огледах улицата, за да се уверя, че не се мярка никой. Когато се уверих, че хоризонтът е чист, скочих от покрива, превъртях се във въздуха и тупнах шумно близо до ореха. Почувствах се неописуемо горда от изпълнението си и ми се прииска някой де ме беше видял.