— Остани — помоли тихо.
— Утре имам тест, а ти ще се справиш с Кралете на сенките по-добре без мен. Ако Пийт и приятелите му се опитат да създават проблеми, че съм в клуба, ще провалят шансовете ни да преследваме Кралете. Ти ще ги проследиш, а утре ще обсъдим информацията, която си събрал. Талбът въздъхна.
— Добре.
Позволих му да стисне ръката ми, да преплете пръсти с моите, докато се качвах зад волана. Измъкнах ръка от неговата и скръстих ръце пред гърдите. Той ми отвори вратата.
— Не ми се сърдиш, нали?
— Не, разбира се.
— Добре. — Насилих се да се му усмихна и се качих в королата. Не исках да изгубя Талбът — той ми беше помогнал много, беше ме променил — но и не исках да си мисли, че между нас има нещо, което не съществуваше. — Така ми харесва.
По-късно
Притеснявах се какво да правя с Талбът и същевременно се надявах да не се забърка в неприятности с Кралете, когато королата се закашля и едва не угасна на светофара на Маркъм и Вайн. Ако бях обръщала внимание на всичко, което бях правила досега, нямаше да съм нито тук, нито пък толкова късно. Маркъм Стрийт определено беше последното място, на което трябваше да минавам сама по това време на нощта. Проверих дали вратите са заключени и се помолих колата да ме откара до нас. Ако се наложеше, можех да тичам до Роуз Крест, но как щях да обясня, че колата е чак в града, и то след като тайно се бях измъкнала от нас, след като нашите знаеха, че съм си легнала.
На всяка цена трябваше да накарам Даниъл да погледне мотора, преди да взема колата за следващата нощна лудория.
По дяволите. Даниъл.
Нали трябваше да ми позвъни, а аз бях забравила телефона в колата. Почувствах се гузна, че го тормозя толкова много, задето ми беше вързал тенекия. Сигурно беше решил, че нарочно не отвръщам на обажданията му.
Светна зелено и аз предпазливо навлязох в кръстовището. Завих надясно и се отдалечих от Мъркъм Стрийт, преди да извадя мобилния телефон от стойката за чаши между двете предни седалки. Проверих екрана.
Нямаше пропуснати обаждания.
Нямаше и есемес.
Набрах номера на Даниъл. Той вдигна на петото позвъняване.
— Здрасти, какво става? — попита разсеяно. Май полагаше огромни усилия да говори нормално.
Дочух музика и някакво тиктакане — може би часовникът с котката в апартамента на Мериан — което бе по-силно от останалите шумове. Освен това ми се стори, че някой говори приглушено.
— Ти къде си? — попитах.
— Вкъщи. — Има ли някой при теб?
— Не. Гледам телевизия. — Чух го да кашля, след което музиката и гласът заглъхнаха.
— Не ми се обади. Беше обещал. — Нямаше значение, че дори да беше звънял, аз не можех да вдигна.
— Извинявай — отвърна той. Не ми даде никакво обяснение.
— Къде беше днес следобед? Чаках те почти цял час. Мислех, че искаш да ми помогнеш с молбата.
— Искам, Грейси. Само че изникна нещо друго.
— Какво? Какво е било толкова важно, че да забравиш? Дори не ме предупреди.
Даниъл въздъхна. Известно време мълча.
— Днес сутринта позвъни Кейти. Беше напълно изперкала, защото по-малкият й брат влязъл в стаята й и съсипал постерите, които бяхме подготвили за благотворителната разпродажба. Дойде у нас, за да направим нови, и работата се оказа толкова много, че… Май съм изгубил представа за времето.
— Чакай малко, да не би да ми казваш, че си ми вързал тенекия, защото си бил с Кейти сам в твоя апартамент и си изгубил представа за времето? Даниъл изруга тихо.
— Не е каквото си мислиш, Грейс. Познаваш ме.
— Нима? — мразех се, задето се вбесих толкова. Всъщност, ако му разкажех какви бяха намеренията ми за тази вечер, щеше да прозвучи дори по-зле. Само че всичко, което правех, беше заради Джуд. Имах по-висша цел, за разлика от Даниъл, който просто беше седнал да рисува с друго момиче. Че това си беше нашият специалитет. — Висиш по разни барове, лъжеш ме, хукваш нанякъде, докато вечеряме, и ми връзваш тенекии. Струва ми се, че вече изобщо не те познавам.
— Грейси, моля те.
— Започвам да мисля, че като ме отблъскваш по този начин, се опитваш да ми покажеш, че предпочиташ да учиш в „Трентън“ заедно с Кейти вместо с мен.
— Недей, Грейси — сряза ме Даниъл.
— Какво недей?
— Дори не помисляй, че някой или нещо на този свят може да ме накара да те отблъсна.
Въздъхнах.
— Защо тогава ме избягваш? — Спомних си есемеса, който го накара да скочи от масата онази вечер. Тогава обясни, че бил от господин Дей. Бях почти сигурна, че господин Дей дори не знае как се изпраща есемес. — Какво става? Просто ми кажи, моля те.