— Не мога. — Той си пое дълбоко дъх. — Трябва ми малко време, Грейси. Прояви търпение.
— Но…
— Трябва ми време, Грейси. Само за това те моля.
Той почти призна, че нещо не е наред, и настояваше да го оставя на мира. Нали и аз исках същото? Трябваше ми още малко време, преди да му разкажа за Талбът. Само че нещата изглеждаха съвсем различно, когато той пазеше тайните.
— Колко време, Даниъл? Защото не знам още колко мога да чакам.
— Не знам, Грейс. Наистина не знам.
Сърцето ми се сви. Усетих как нещо ни разделя и всеки момент щеше да разкъса връзката ни. Изминала беше само седмица и половина откакто лежахме на тревата и наблюдавахме звездите над нас, но неочаквано ми се стори, че е минал цял един живот.
Прииска ми се отново да съм на същото място. Не исках нищо да застава между нас. Исках да му разкрия тайните си и той да признае какви са неговите.
Само че той ти няма доверие.
— До утре — отвърнах и затворих телефона.
Деветнайсета глава.
Последното изпитание
На следващия ден
След като се прибрах от клуба, не можах да мигна. Съжалих, че съм си тръгнала, преди да се появят Кралете на сенките, но същевременно си давах сметка, че трябваше да се махна от Пийт. Освен това се питах дали съм постъпила правилно, като не казвах нищо на Даниъл.
Въпреки това така и не успявах да му призная истината.
Ако Талбът беше открил и проследил Кралете, това означаваше, че сме по-близо до Джуд. Така че не можех да рискувам някой да се намеси и да провали нещата. Двамата с Даниъл седнахме един до друг — както обикновено — в часа по изкуство. Той ми подаде пастелите, когато го помолих, а пък аз кимнах, когато той предложи да използвам по-тъмно синьо от досегашното. Човек би казал, че бяхме двама непознати, които са принудени да седнат на една маса в кафенето. Почти не се поглеждахме, докато разговаряхме.
Въздъхнах едва доловимо, когато Кейти се присламчи до масата ни, за да попита Даниъл дали една от четките й случайно не е останала при него. Дразнех се от начина, по който тя го гледаше. Мразех лъскавата и коса, готината й прическа, готината лента за коса и готиното цвете от панделка над ухото.
Даниъл отвори чантата си и извади четката й. Запитах се дали не я е взел, докато са работили вчера в апартамента. Тя не докосна ли пръстите му, когато той й я подаде?
— Добре ли си, Грейс? — попита тя.
Дори не й отговорих.
Зарадвах се на звънеца, защото означаваше, че мога да отида в следващия кабинет, а нямах търпение да мине и последният час, за да се махна от училище, от всички около мен и да се заеме с проекта „Добър самарянин“. Исках да се видя с Талбът. Исках да поговоря с човек, който ме разбираше. Най-много исках да разбера дали снощи е открил Кралете.
Преди да тръгна към автобуса, спрях до шкафчето си. Не успях да намеря кода, който Талбът ми беше дал, и реших да го потърся още веднъж. Нямаше го. Треснах вратата на шкафчето и се канех да тръгвам, когато видях Кейти отново. Носеше кутия бои за постери и се беше насочила към главния коридор.
Сигурно двамата с Даниъл щяха да рисуват нови.
Какъв късмет за нея, че брат й беше съсипал старите — така можеше да прекара повече време с гаджето ми, без никой да й пречи. Много удобно, наистина. А пък изборът на време беше твърде подозрителен. Тя слухтеше в кабинета по изкуство, когато двамата с Даниъл обсъждахме пикника, а сега от мен се очакваше да повярвам, че кризата я е сполетяла по същото време.
Гадината се опитва да ти го открадне.
Стиснах юмруци, докато тя минаваше покрай мен.
Трябва да й дадеш урок.
Присвих очи, докато я наблюдавах как върви. Един удар щеше да е напълно достатъчен, за да я запратя в шкафчетата. Боята щеше да плисна навсякъде. Освен това щяха да успея да се измъкна, преди някой да разбере какво съм направила.
— Грейс!
Обърнах се, когато чух името си. Ейприл тичаше по коридора. Отново погледнах Кейти. Вече беше късно да направя каквото и да било.
— Грейс — рече Ейприл. — Мили боже, няма да повярваш кой ми прати есемес!
Погледнах я.
Тя ме наблюдаваше също като кокер шпаньол, но този път изражението й не издаваше вълнение. Това беше достатъчно, за да прогоня мислите за Кейти.
— Кой?
Тя стисна ръката ми и се приближи към мен.
— Джуд — прошепна. — Поне така си мисля. Номерът е блокиран, но трябва да е той.
Подаде ми яркорозовия си мобилен телефон. Беше залепила лъскави камъчета във формата на буквата „Е“ на гърба. Ръката ми трепереше, докато поемах телефона и четях есемеса. „Кажи й да стои настрани. Времето изтича. Тя е точно където те я искат.“