— И аз ли? — Стори ми се, че сърцето ми спира да бие. — Аз не…
— Готова си, Грейс. Знам, че сме тренирали само седмица, но това ти е достатъчно, малката. Знам, че ще се справиш.
Протегна ръка.
— Къде ти е колът?
Извадих го от раницата.
Талбът измърмори нещо — сякаш се опитваше да потисне смеха си, когато видя цветните камъчета.
— Ейприл — уточних аз.
— А-ха. — Хвана ръката ми и вдигна ръкава. Постави лъскавия кол над китката, след това спусна отгоре ръкава. — За всеки случай. Ако ти потрябва.
— Да не би да искаш да кажеш, че ще вляза сама?
Талбът кимна. Задържа ръката ми в своята известно време, след това ме пусна и плъзна пръсти по врата ми. Те се заиграха с верижката от бяло злато, на което беше висулката от лунен камък. Не исках докосването му да ме кара да потръпвам, но не можех да го спра. Тъкмо се канех да го помоля да премести ръка и да му напомня, че има граница, която няма да пресичаме, когато усетих подръпване, пропукваме и той смъкна висулката от врата ми.
— Какво правиш? — Посегнах да я взема.
Той я отдръпна.
— Така само се издаваш, Грейс. Качваш се горе и се преструваш на уплашено агънце, а ако Кралете видят това чудо, веднага ще разберат коя си.
— Имам нужда от нея.
— Напротив, Грейс, нямаш. Вече съм ти казвал. Това — вдигна лунния камък — те спира също толкова, колкото Даниъл и Гейбриъл. Те не вярват в теб. Те нямат представа на какво си способна. Не те познават, както аз те познавам. Освен това никога няма да разбереш на какво си способна, ако не се отървеш от всичко онова, което те спира. — Той сложи висулката в предния джоб на раницата, след това стисна раменете ми. Погледна ме с пронизващите си зелени очи, които сякаш излъчваха същата завладяваща магия, както и в клуба. — Приеми го за последното изпитание. Покажи ми, че си готова да бъдеш истинска небесна хрътка.
В апартамента
Почуках на вратата на апартамента и изчаках цели трийсет удара на сърцето, преди да почукам втори път. Чувствах се гола и уязвима без лунния камък, който не бях сваляла повече от десет месеца.
— Ехо — провикнах се аз със сладко гласче, което едва-едва притреперваше. — Има ли някой вкъщи? Трябва ми помощ.
Знаех, че Талбът ме наблюдава. Не знаех откъде, но усещах присъствието му някъде наблизо.
Чук как подът в апартамента изскърца и вратата се отвори. Някакъв тийнейджър надникна през пролуката. Приличаше на най-обикновено градско хлапе без бъдеще и възможности — брадата му беше набола, очите му бяха подпухнали и зачервени, сякаш го бях изтръгнала от неспокоен сън — но от миризмата на вкиснало мляко разбрах, че е гелал.
— Здрасти — започнах приятелски и му помахах с ръката, в която не криех оръжие. — Колата ми се скапа, а мобилният ми не работи. — Навих една от къдриците си на пръста и направих балонче с дъвката. Опитвах се да имитирам Ейприл. — Може ли да използвам твоя телефон? Няма да ти отнема повече от секунда. Той оглеждаше къдрицата, която навивах на пръста си. Ухили се. Зъбите му бяха жълти и два липсваха.
— Дадено, сладурано. — Отвори вратата по-широко. — Влизай.
Мускулите ми се напрегнаха, а стомахът ми се сви на топка. Познах противната му усмивка. Това беше същият нещастник, който заедно с приятеля си тормозеше Ейприл в „Депото“. Същият изрод ми беше стиснал крака като в менгеме, него изритах в корема. Беше ми се сторило, че е в състояние да прекърши костите ми с голи ръце. Аз пък бях облечена съвсем различно от клуба — нямаше ги виниловите панталони на мъжко момиче, нито опушения грим — така че той едва ли щеше да ме познае веднага.
Потиснах инстинкта, който ми нашепваше да бягам, и му се усмихнах по най-милия и невинен начин, докато прекрачвах прага и влизах във влажния апартамент. В стаята нямаше мебели, само смачкани одеяла, нахвърлени в един ъгъл, направени като гнездо. Нямаше телевизор, нито канапе, нито столове. Нямаше и телефон на стената. Талбът каза, че бил проследил демоните дотук, но нещо не се връзваше.
Доколкото виждах, този живееше сам в апартамента и нямаше намерение да остава дълго.
— Косата ти ми харесва — подхвърли той. Престорих се, че не чувам как дръпва резето, след като затвори вратата.
— А къде ти е телефонът? — попитах.
— А — изръмжа той дрезгаво. Пристъпи по-близо зад мен. — Забравих да ти кажа. Нямам телефон.
Тялото ми трепна, когато ме сграбчи за косата и ме придърпа към себе си. Другата му ръка обви врата ми. Усетих как ноктите му се удължават, докато напипваше пулса на гърлото.
— Жалко — отвърнах аз мило и извих китка. Колът се изплъзна от ръкава и аз го стиснах.