Талбът се разсмя и ме прегърна със силните си ръце.
— Права си, вече не си „малката“. — Притисна ме до себе си и ме погледна с искрящите си очи. — Наистина си невероятна, Грейс — рече тихо.
В следващия миг ръката му беше на бузата ми, а мазолестите му пръсти ме галеха. Наклони лицето ми към своето. Устните му бяха на един дъх разстояние от моите. Потръпваха с всяко вдишване и издишване, сякаш настояваха аз да скъся разстоянието.
Не успявах да помръдна.
— Може ли? — промълви. Поклатих глава едва забележимо, а устните ми почти докоснаха неговите.
— Моля те. — Топлият му дъх ме накара да потръпна.
— Не — прошепнах, но така и не намерих сили да се отдръпна. — Вече си имам някого.
— Само веднъж… Много те моля. Трябва да разбера какво е чувството.
Затворих очи и си представих как се отдавам на докосването на Талбът, а веднага след това си представих изражението на Даниъл, ако разбереше, че съм целунала друг. Извърнах глава, когато Талбът се опита да притисне устни към моите. Докосна бузата ми. Отпусна ръка от лицето ми.
Отдръпнах се от него и прекрачих към отворената врата.
— Трябва да тръгвам — изрекох с усилие.
— Защо? — попита. — Искаш го. Усещам, че го искаш. Престани да се дърпаш и да отричаш, че го искаш.
Гореща вълна заля тялото ми.
— Просто не мога.
Ноздрите му се разшириха, след това той сведе очи.
— Извинявай, Увлякох се от вълнение. Повече няма да се случи. — Направи стъпка към мен.
Вдигнах ръка, за да го спра и поклатих глава.
— Всичко е наред. И двамата се поувлякохме. Трябва да се връщам при автобуса.
Талбът бръкна в джоба си, за да извади ключовете от автомобила.
— Да вървим. Излязох от апартамента и се насочих към вана на паркинга. Чух стъпките на Талбът, но не се обърнах.
Двайсета глава.
Желание
Пред сградата на фондацията
И двамата знаехме, че се преструвам, че бързам да се кача в автобуса — пристигнахме цял час по-рано от предвиденото — но нито един от нас не каза и дума. Гледах през прозореца в страничното огледало и се опитвах да се съсредоточа, за да залича изгорелите петна по ръцете и следите от нокти по рамото. Не ми беше никак приятно да си припомням срещата с вече мъртвия гелал, докато разглеждах причината, за да мога да ги излекувам, но така беше по-лесно, отколкото да разговарям с Талбът.
Всъщност с Талбът не разменихме и дума, докато той не паркира под дъба, откъдето ме беше взел. Облякох си якето, за да скрия кървавите резки на ръката и грабнах раницата, която бях оставила във вана по време на малкото си приключение. Метнах я на рамо и се канех да сляза, когато Тал стисна вече излекуваната ми ръка.
— Кажи ми едно, Грейс — помоли. — Толкова ли ти е неприятна мисълта за нас двамата?
— Не мога да го направя. — Дръпнах ръката си и пръстите ми се изплъзнаха от неговите. — Ти си ми наставник…
— Вече не съм. Обучението ти приключи. Сега вече можем да бъдем заедно.
— Моля те, опитай се да разбереш. Приятели сме, Тал. Никога няма да бъдем нещо повече.
Той притвори очи и въздъхна.
— Тогава не ми казвай Тал — нареди той. — Звучи твърде добре, когато го изричаш ти.
— Извинявай.
Талбът тръсна глава.
— Да забравим, че се е случило. — Откри бейзболната си шапка между двете ни седалки. Нахлупи я и ми се усмихна. — Ще бъдем просто приятели. Нищо повече.
— Добре — отвърнах и се усмихнах едва-едва.
— Не позволявай това да ти развали деня. Трябва да се гордееш с онова, което стори. Обучението ти приключи. Ти успя, бих те завел да го отпразнуваме, стига да ми позволиш, само като приятели, разбира се.
Засмях се.
— Така вече е по-добре — продължи той. — Утре ще сме готови да резнем още няколко глави. Ще си намерим нова следа, накъдето и да ни отведе.
Разбрах, че се опитва да се шегува, но също така знаех, че говореше сериозно. Засмях се неуверено и скочих от вана. Сбогувах се с Талбът и тръгнах към паркинга. Минах през сградата и реших да се помотая във фоайето, докато дойде време за автобуса, но онова, което видях през стъклените врати, ме втрещи.
Автобусът вече беше пристигнал, както и седемте вана на „Рок Кениън“ — придружени от полицейски автомобил с включени светлини. Съучениците ми от часа по религия се бяха скупчили край стълбата, заобиколени от хора с блузи на „Добър самарянин“. Мъж в костюм разговаряше с момиче, което, изглежда, плачеше. Момичето беше Ейприл. Отворих стъклената врата и изскочих на паркинга. Когото приближих множеството, Клер ме посочи.