— Ето я! Грейс дойде! — развика се тя. Останалите се обърнаха към мен и ме зяпнаха. Ейприл дотича. Прегърна ме.
— Боже! Добре си. Толкова ме беше страх.
Стисна ме толкова силно, че едва дишах.
— По-спокойно! Разбира се, че съм добре. — Изтръгнах се от прегръдката й. Лицето й беше на червени петна, очите й блестяха, сякаш всеки момент щеше да ревне отново. — Какво ти се е случило?
— На мен ли? — попита недоумяващо тя. — Какво ти се е случило на теб? Всички те търсят! Първо Пийт, а след това и ти — не си отишла в залата за карате, да не говорим, че нито един от двамата с Талбът не си вдигаше телефона. После си спомних есемеса на Джуд и реших, че си отвлечена. Баща ти идва насам, а пастор Сейнт Мун направо изперка.
— Какви ги говориш? Бях с отговорника за моя проект, както всички останали… и какво общо имат Пийт и залата за карате? — Да не би да говореше за същата зала, в която тренирахме двамата с Талбът?
— Всички групи трябваше да отидем в залата за карате. Така каза Гейбриъл, докато бяхме в автобуса. Трябваше да започнем да я оправяме за някакъв младежки проект. Когато стигнахме там, витрините бяха изпочупени, а вътре… вътре откриха Пийт.
— Пийт Брадшо ли? Какво означава, че са го открили? — И преди бях чувала хората да говорят по този начин — миналата година, когато откриха Мериан Дюк, а след това Джесика Дей. После, онази вечер, когато ченгетата ни казаха, че са открили Тайлър. — Мъртъв ли е?
Едва намерих сили да изрека думите.
Ейприл поклати глава.
— Не, но някой го е пребил. Сигурно са решили, че е мъртъв, когато са го зарязали.
— Какво? — Усетих как земята под краката ми се разлюля. — Открили са го в залата? — Нашата зала ли? — Той каза ли кой е бил?
— В безсъзнание е. Може дори да е в кома. Джули Пулман го е видяла първа. Каза, че до него били изписани със спрей буквите „К“ и „С“.
Кралете на сенките ли? Да не би това да беше някакво предупреждение за нас с Талбът да се отдръпнем?
Затова ли Джуд ми беше изпратил есемес? Да не би Кралете да са ни преследвали през всичкото време, докато ние сме мислели, че ги преследваме? Да не би да са ме видели в клуба заедно с Пийт и да са решили да го използват, за да изпратят послание? Бръкнах в раницата, за да извадя мобилния си телефон. Трябваше да позвъня на Талбът и да го предупредя, че Кралете са ни погнали.
— Хората от „Рок Кениън“ повикаха линейка и ни върнаха — обясни Ейприл. — Когато забелязахме, че те няма, пастор Сейнт Мун направо полудя. Обади се на баща ти, дойде полиция и… и… много съжалявам. Много ме беше страх за теб, затова му казах. Извинявай.
— Какво си казала? На кого?
— Грейс! — Това беше гласът на Гейбриъл. Беше ядосан. Застана на отворената врата на сградата.
— Извинявай — повтори Ейприл. — Разказах му за вас с Талбът.
— Как можа! — изсъсках й аз. — Имах ти доверие.
Очите й се напълниха със сълзи.
— Мислех, че ти помагам.
— Ела веднага с мен — нареди Гейбриъл.
В сградата на фондацията
Последвах Гейбриъл през фоайето, покрай рецепционистката, която се опита да ни спре, но той вдигна ръка, за да я накара да замълчи, и продължихме напред. Той отвори вратата на една стая, изглежда, предназначена за срещи, и ми даде знак да вляза. В мига, в който вратата се затвори, Гейбриъл се обърна към мен.
— Добре ли си? — почти изкрещя.
— Да.
— Беше ли отвлечена, заплашена или принудена да вършиш нещо против волята си?
— Какво? Не.
— Тогава настоявам да ми разкажеш какво имаше предвид приятелката ти, когато ми каза, че си се измъквала сама с някакво момче по време на проекта. И защо, след като не беше с нас, залата беше пропита с миризмата ти? — Той стисна ръката ми. — И би ли ми обяснила защо долавям вонята на демонска кръв по дрехите ти? — Смъкна якето от рамото ми и видя кървавите следи по ръкава и трите яркорозови белега по ръката ми. — Как се сдоби с това?
„Не си длъжна да му казваш каквото и да било“ — заяви гласът в главата ми. Беше смесица от моя глас, от гласа на Талбът и някакъв нов, който не бях чувала досега. Точно така. Дръпнах ръка.
— Не съм длъжна да ти казвам каквото и да било — сопнах се. — Не си ми баща. Със сигурност не си ми брат. Дори не си ми истински учител.
„Той е нищожество в сравнение с теб!“ — продължи гласът.
— Аз съм ти приятел, Грейс. Може и да не съм ти брат, но държа на теб.
— Ти си нищожество.
— Значи така възприемаш приятеля си, като „нищожество“? Разбрах, че нападнатото момче ти е било приятел. И той ли беше нищожество?