— Пийт Брадшо не ми беше приятел! — „Той беше кучи син, който заслужаваше всичко, което му се е случило.“ Гласът беше прав; Пийт си го просеше. — И си е получил заслуженото.
— Какво? — Гейбриъл отстъпи крачка назад и потри по-светлата кожа на пръста. — Ти ли го направи, Грейс? — Стори ми се уплашен, сякаш щях да го нападна.
Гейбриъл е страхливец.
— Не. Не съм нападала Пийт. Не си заслужава да си губя времето с него. — Отново облякох якето. — Имам си по-важни дела.
— Защо тогава залата беше пропита с миризмата ти?
— Защото там тренирах.
— Тренирала ли си? Даниъл ми каза, че вие двамата вече не тренирате.
— Не съм тренирала с Даниъл. Момчето, с което се измъквах, той е небесна хрътка… последният от рода Сейнт Мун. Той поне е истински Сейнт Мун. Не е страхливец като теб, който използва името, но не върши нищо, за да го заслужи.
Гейбриъл ме погледна изненадано.
— Невъзможно, Грейс. Дон беше последният от семейство Сейнт Мун. Останалите бяха убити, когато…
— Когато си гледал безучастно как Кейлеб Калби ги е избивал. Е, грешиш. Нейтън Талбът е оцелял. Бил е на три години, когато е гледал как родителите му са били заклани пред него, защото ти не си предприел нищо. Гейбриъл остана с отворена уста за част от секундата.
— Казаха ми, че момчето е умряло от раните си…
— Да, ама не. Сега вече е небесна хрътка. Той ме научи на всичко, което знаеше. Ти може и да се страхуваш да направиш нещо със силите си, но аз не съм страхливка като теб. Вече станах небесна хрътка. Докато ти се криеше и се страхуваше да не си изцапаш ръцете, аз преследвах демони. Днес убих първия.
— Какво си направила? — изрева той. Целият се тресеше. Отстъпи още една крачка назад и си пое дълбоко въздух. — Не. Това не може да бъде. Вълкът те погубва.
— Никой не ме погубва. Убих демон, не човек или урбат. Знам каква е разликата. Не съм толкова глупава, колкото изглеждам.
Той се намръщи от болка, притисна длани и затвори очи, пое си дълбоко дъх, след това го изпусна през зъбите.
— Трябва да си напълно луда, ако мислиш, че убийствата няма да те променят — рече тихо. — Дори убийството на демон. Това те кара да се чувстваш силна, дава ти възможност да прекъснеш нечие съществуване, да сложиш край със собствените си ръце. А чувството за мощ се превръща в гордост, ако му позволиш. Скоро ще започнеш да си мислиш, че си по-добра от останалите. Че си по-висше същество. Може би ще започнеш да се ядосваш, че не можеш да постигнеш нищо повече. Тъкмо това са чувствата на вълка и те стават все по-силни. Преди да се усетиш, вълкът ще те е погубил. Протегна ръка и докосна рамото ми. — Вълкът ти говори. Усещам го. Вече те погубва.
Дръпнах се от ръката му.
— Престани да го повтаряш! Защо не ми вярваш? Защо не приемеш, че след като ти си бил обладан от вълка, не означава, че при всички други небесни хрътки ще стане същото.
— Наистина ли искаш да разбереш?
— Да.
— Защото за осемстотин и трийсет години все още не съм видял нито един истински урбат, който да не бъде обладан от вълка.
Думите му ми подействаха като удар в корема. Ахнах, отстъпих назад и се опрях в масата.
— Всеки един от нас стана жертва, Катрин също… така ще бъде и с теб.
— Аз не съм Катрин. Не съм сестра ти. Не съм слаба като теб.
Гейбриъл изръмжа:
— Просто трябваше да те заведа при Сърхан, както той нареди. Мислех, че ако се опитам да те опозная, ще ти спестя отиването. Трябваше да се сетя, че няма да се получи. Сега ще те отведа, така че се сбогувай с приятелите си. Не знам кога ще се върнеш.
— Ще ме отведеш ли? — Сърхан е наредил на Гейбриъл да ме отведе при него.
Идват за теб. Той иска да те накара да му се довериш, но да знаеш, че не можеш.
— Значи за теб се е опитал да ме предупреди Джуд. Ти ли си този, който идва за мен? — Опитах се да се промъкна покрай него, за да се измъкна, но той не помръдна.
Гейбриъл отново сложи ръце на раменете ми.
— Не, Грейс. Не е ставало въпрос за мен. Ще те отведа при Сърхан, за да ти помогне.
Замахнах и го ударих в гърдите.
— Никъде няма да ме водиш — сопнах се и избягах от стаята.
По-късно
Тичах.
Изскочих от центъра на фондацията, минах покрай съучениците си на стълбите, покрай автобуса и колата на татко, който тъкмо влизаше на паркинга, след това излязох на улицата. Знаех, че Гейбриъл е в състояние да ме догони, но също така знаех, че няма да го направи.
Той е слаб.
Той лъже.
Ти си по-добра от него.