Ускорих крачка, затичах по-бързо и уверено. Заобикалях пешеходци и автомобили, прескачах всичко, което ми се изпречеше на пътя. Знаех, че хората ме сочат с пръст, че спират с отворени уста, за да наблюдават момичето, което тича така, сякаш го гони чудовище. Пет пари не давах. Просто трябваше да тичам.
Хукнах, защото Гейбриъл каза, че искал да ме отведе. Само че звярът, от който бягах, бяха думите, които изрече преди това. Те ме преследваха също както демон преследва плячката си.
„За осемстотин и трийсет години все още не съм видял нито един истински урбат, който да не е обладан от вълка.“
Тези думи не ми даваха мира. Бяха като нестихваща упорита болка, загнездила се в мускулите, болка, която отказваше да си отиде, независимо колко бързо тичах и колко се опитвах да овладея силите си. Нищо не намаляваше болката, тя ставаше по-силна с всяка ужасна мисъл.
Гейбриъл грешеше по отношение на мен. Не можеше да ми помогне. Той не ме разбираше. Нямаше право да ми казва, че ще падна. Та той дори не ме познаваше.
Ти си по-добра от него.
Не можех да се отърва от онова, което казваше, че всички хрътки рано или късно попадали под влиянието на вълка. Гейбриъл грешеше. Падението не беше неизбежно. Защо му е на Господ да създава небесните хрътки, след като всички са го провалили?
„Не, ти не си като тях — увери ме гласът. — Ти си специална. Ти си божествената.“ Точно така, аз бях различна. Урбат мислеха, че не можеш да бъдеш излекуван, без да умреш, но ето че аз спасих Даниъл. Аз го излекувах.
Бях по-добра.
Даниъл го знаеше.
Гейбриъл се беше опитал да накара Даниъл да го забрави, като го беше настроил срещу мен. Само че Даниъл беше повярвал в мен.
Той ме обичаше.
„Да, Даниъл те обича. Той те обича най-много. Накарай го да си спомни. Върви при него.“
Смених посоката и се втурнах към Оук Парк. Не мога да обясня, не мога да го опиша, но всяка моя клетка искаше да открия Даниъл, имах нужда да го видя, да го почувствам, да го докосна. Трябваше да разбера дали и той има нужда от мен.
Продължих да тичам, докато не се препънах на стълбите пред приземния му апартамент и се облегнах на вратата. Отпуснах се на цимента, разтреперана като яркооранжевите листа на трепетликите около къщата. Сърцето ми блъскаше толкова силно, че се уплаших да не изхвръкне от гърдите. Никога досега не бях тичала толкова много, толкова бързо, въпреки това ужасната болка в мен разкъсваше мускулите ми.
Вратата се отвори и чух Даниъл да ме вика по име, докато ме изправяше.
— Грейси, какво правиш тук? Добре ли си?
Исках той да облекчи болката ми, да докаже, че Гейбриъл греши за мен, но да чуя гласа му и да видя лицето му не ми беше достатъчно. Прегърнах го през врата, след това вплетох пръсти в косата му. Целунах го по бузата, целунах челюстта, след това го целунах зад ухото.
— Виж ти, здравей и на теб — рече. — Какво ти, става…
Притиснах устни към устата му и го целунах с такава сила, че той се олюля и хлътна в стаята. Изритах вратата след нас и притиснах тяло към неговото. Вкусих го с устни, вдъхвах бадемовия му аромат с всяка глътка въздух, въпреки това не ми стигаше.
Не беше достатъчно, за да притъпи болката.
Целувах го все по-настойчиво и спуснах ръце по неговите, усещах извивките на мускулите му под тънката риза. Даниъл ме притисна и отвърна на целувките ми. Ръцете му запълзяха по гърба ми и свалиха якето. То падна на пода. След това усетих пръстите му на талията после ги спусна към ханша.
Усещах желанието му във всяка ласка, въпреки това то не ми беше достатъчно, за да заличи болката. Имах нужда от нещо повече. Целунах го по-настойчиво и използвах тежестта на тялото си, за да го изтласкам към канапето, което ставаше на легло.
Даниъл спря, когато краката му опряха в матрака. Докосванията му станаха колебливи, когато се притиснах по-силно към него. Той се отдръпна от устните ми и прошепна до бузата ми:
— Какво си намислила, Грейс? Мислех, че искаш да изчакаме.
„Не можеш да чакаш повече“.
— Не мога да чакам повече — повторих аз думите на гласа в главата ми. Коленете му се подгънаха и той седна на ръба на леглото. Седнах в скута му и го целунах, спуснах пръсти по копчетата на ризата, проследих мускулите на гърдите, след това и на корема. Болката в мускулите неочаквано завзе цялото ми тяло като непозната досега енергия. Усетих я как сграбчва сърцето ми и го стиска с нокти. Бях усещала същото и преди. Знаех какво означава. Нещо друго контролираше нещата.
Незначителна частица от ума ми казваше да спра, предупреждаваше ме да престана, преди да е станало прекалено късно, но не можех. Желаех Даниъл повече от всичко и всеки досега. Имах нужда от него.