„Тогава го погълни“ — изкрещя гласът.
Преди да усетя какво става, оголих зъби и изръмжах, а ноктите ми се забиха в яката на Даниъл. Разкъсах ризата и копчетата се разлетяха. Усетих как той стиска ръцете ми, чух го как ме предупреждава да се успокоя, но думите му ме накараха единствено да му се нахвърля по-ожесточено. Сякаш наблюдавах себе си от ъгъл на стаята и ставах свидетел как се държа като звяр, а не можех да сторя нищо, за да се спра.
— Престани! — изкрещя Даниъл. Стисна раменете ми и ме хвърли на леглото. Скочи от матрака. Вдигна ръце, готов, ако се налага, да се бие. — Спокойно, Грейс. Това не си ти. Владей се.
Претърколих се задъхано на леглото. Тялото ми се тресеше и гърчеше — сякаш нещо се опитваше да се изтръгне от мен. Изпищях и издрах собствения си врат, търсех лунния камък, но вратът ми беше гол.
— Къде е, Грейс? — попита Даниъл и в гласа му се прокрадна уплаха. — Къде е лунният ти камък?
— В раницата — отвърнах задъхано, заровила лице в чаршафа.
Чух шумолене, след това усетих пулсираща топлина на врата. Даниъл седна до мен и притисна лунния камък отзад на врата ми. Усетих как топлината му се разлива в мен, как прогонва мрака, завладял сърцето ми. Разтърсващите тръпки се поуспокоиха.
Погледнах седналия до мен Даниъл. Разкъсаната му риза висеше и разкриваше трите дълги червени драскотини, които ноктите ми бяха оставили по ключицата. На лицето му се беше появило изражение, от което очите ми се напълниха със сълзи. Не аз лежах в леглото пред него.
Той виждаше вълка.
Двайсет и първа глава.
Ужасната Грейс
Десет минути по-късно
Седнах на матрака възможно по-далече от Даниъл. Стисках лунния камък в ръка и се полюлявах в ритъма на пулса си. Даниъл се изви към мен и протегна ръка към съдрания ръкав на блузата. Поклатих глава.
— Недей. Моля те, не ме докосвай. — Не го исках близо до мен, не исках да го нараня отново.
— Как се случи, Грейс? — гласът му потрепна, докато говореше. Да не би да се опитваше да сдържи гнева си? — Не разбирам как е възможно вълкът да има чак толкова голям контрол над теб. — Гласът му трепна отново. — Вината е изцяло моя. Гейбриъл се оказа прав. Изобщо не трябваше да започвам с тренировките. Мислех, че ще те науча как да постигаш душевно равновесие, че ще избегнем подобно нещо. Аз ти причиних всичко това. Трябваше да спра тренировките навреме…
— Не — прекъснах го аз. — Не говори така. Не се обвинявай. Аз съм виновна, не ти. Не престанах да тренирам, когато ми каза… — Устните ми потръпнаха и не можах да продължа. Вече бях плакала предостатъчно, но усетих, че отново ще се разридая.
— Как така? Какво си направила? Какво се е случило с ръката ти? И защо, по дяволите… — Той млъкна, сякаш се опитваше да се овладее. — Защо не носиш лунния камък?
Един милион лъжи се завъртяха в главата ми — един милион извинения, които можех да изтъкна пред Даниъл като причина, поради която не носех лунния камък, моя спасителен пояс. Какъв беше смисълът да продължавам да лъжа?
— Свалих го, за да скрия какво представлявам. Сблъсках се с бандит от невидимите крадци — наричат се Крале на сенките. Убих го. Беше демон и аз го пронизах право в сърцето.
Чух как Даниъл си поема рязко дъх.
— Всъщност свалих лунния камък, защото исках да докажа, че нямам нужда от него. — Поклатих глава. — Излиза, че съм сбъркала.
Гейбриъл се оказа прав за мен.
Предавах се на влиянието на вълка както останалите.
Бях допуснала вълка в главата си, в сърцето си и той се опитваше да ме подчини.
Беше се опитал да ме накара да нараня човека, когото обичах най-много. Не бях силна. Не бях по-добра от останалите. Не бях различна.
Матракът се измести, когато Даниъл стана. Чух стъпките му, докато крачеше край леглото. Спря малко настрани от мен, след това отново закрачи. Този път спря от другата страна на леглото.
— Обясни ми онова, което каза. Погнала си бандата сама ли? Защо си го направила?
— Защото исках да открия Джуд. Исках семейството ми отново да се събере. Единственият начин да го намеря беше, като проследя бандата. Само че ти нямаше да ми помогнеш. Нито ти, нито Гейбриъл, нито татко. Затова открих човек, който беше готов да ми подаде ръка. Не съм действала сама. Открих човек, който вярва в мен.
— Какъв човек си намерила? Кой е той, Грейс?
— Казва се Нейтън Талбът, ловец на демони — небесна хрътка. Запознах се с него в „Депото“, когато отидох с Ейприл. Той ни спаси от… неприятности. Той ме обучаваше. Научи ме на неща, на които ти не би могъл.