— Защо не ми каза?
Поклатих глава.
— Заради начина, по който се държеше напоследък, защото настояваше да се държа нормално. Защото знаех, че ще се разстроиш. Знаех, че ще се разтревожиш. Страхувах се, че ще се опиташ да ме спреш…
— Точно така, разтревожен съм — изкрещя Даниъл. — Имаш тайни от мен, при това по-смъртоносни, отколкото можеш да си представиш. — Той удари стената с длан. — Запознаваш се с някакъв тайнствен тип, който твърди, че ще те обучава. Той как е разбрал какво представляваш? Откъде знаеш, че Джуд не се е опитвал да те предупреди да се пазиш от него? Откъде знаеш, че той не е човекът, който ни заплашва? Имаш ли представа колко глупаво си се държала?
— Престани! — креснах аз, станах от леглото и се обърнах към него: — Талбът не е заплаха за мен. Били сме заедно сами над десет пъти. Ако е искал да ме нарани, досега да го беше направил. Не иска да ме убие, иска да ми помогне. Убеден е, че мога да стана герой, какъвто беше ти. Даниъл се подпря на стената и стисна с две ръце главата си.
— Значи вината е моя. Аз не можах да ти дам онова, което ти искаше, затова ти го потърси другаде.
— Не говори така, Даниъл… Обичам те.
— Може и да ме обичаш, но ми нямаш доверие. — Пусна главата си и ръцете му увиснаха. — Имаш повече доверие на един напълно непознат вместо на мен.
— Ти си този, който ми няма доверие. С кого беше през последната седмица и половина? С Кейти? Може би с Мишка? Пил си в разни барове? Или може би си правил нещо друго, което дори не мога да си представя. Талбът поне не ме лъже!
Даниъл ме погледна в очите.
— Я ми кажи, Грейс. Има ли нещо между теб и този тип Талбът? Има ли нещо повече от обучението и тренировките?
— Не — прошепнах аз, но в същия момент се върна споменът за Талбът, когато се опитваше да ме целуне, и аз отново усетих допира на устните му по бузата си.
Изглежда не успях да прикрия добре чувството си за вина, защото Даниъл сведе поглед и притисна длан към челото си. Целият потръпна, сякаш потискаше мъката си, и се облегна тежко на стената.
— Не, Даниъл, наистина няма нищо.
Прииска ми се да се втурна към него, да го прегърна през раменете, но се страхувах, че ще ме отблъсне. Каквато и близост да имах с Талбът, каквото и да ме привличаше към него, едва сега разбрах, че е било повърхностно и незряло в сравнение с чувствата ми към Даниъл. Не можеше да се сравнява с болката, която ми причини мисълта, че мога да нараня Даниъл.
— Нищо не е имало. Той се опита да ме целуне. Казах му да престане, въпреки това той опита.
— Какво? — Даниъл скочи и грабна ключовете от колата, оставени на масата до него. — Отведи ме при него. Той къде е?
— Престани, Даниъл. Какво ще постигнеш по този начин? Не е каквото си мислиш?
— Заведи ме при този мръс…
— И какво ще направиш? Той е урбат. Нищо не можеш да направиш.
— Мога да причиня много повече неприятности, отколкото мислиш.
— Даниъл, моля те — настоях аз. — Талбът ми е приятел и наставник. Нищо повече.
— Не, Грейс. Това не е всичко. След като той ти е казал да си свалиш лунния камък, значи не е този, който твърди. Би трябвало да знае, че не си достатъчно силна без него.
Думите му ме нараниха, защото бяха истина.
— Не се тревожи повече. Мислех, че мога да стана небесна хрътка. Мислех, че мога да сразя Кралете на сенките и да открия Джуд. Само че единственото, което постигнах, беше да те нараня. Прав си. Не съм достатъчно силна. Провалих се.
Гейбриъл също е прав.
Падението е неизбежно.
Даниъл въздъхна. Ключовете висяха от ръката му. Ризата му беше разкъсана и аз наблюдавах как съвършените му гърди се надигат.
В този момент се усетих — съвършените му гърди, без следи от белези.
— Даниъл — промълвих и направих нова стъпка към него, за да видя по-добре. — Къде отидоха драскотините по гърдите ти?
Той сведе поглед, след това бързо се загърна с ризата, за да скрие ключицата, където допреди малко се виждаха трите драскотини, които аз оставих, докато бях полудяла.
— Не обръщай внимание — измърмори и се опита да се обърне. — Не е важно. — Хванах ръката, с която стискаше ризата. Свалих я. Права бях, белезите ги нямаше. Единственото доказателство бяха три бледи белега.
— Какво е това, Даниъл? Какво става?
Стиснах ръката му и дръпнах превръзката, която му бяха направили в болницата. Очаквах той да негодува, да се опита да се отскубне, но той отново се облегна на стената — примирено докато смъквах превръзката.
Отдолу нямаше нищо. Дори белег не беше останал.