— Какво става? — повторих настойчиво.
— Не знам — прошепна. Прокара пръсти по здравата ръка. — Наистина не знам.
— Но знаеше, че се случва. Сърдиш ми се, че имам тайни, но ти също имаш.
— Все още беше рано да ти казвам… — Той отпусна ръце.
— Защото ми нямаш доверие ли? — Знаех, че задавам глупав въпрос. Съзнавах, че напоследък не се държах като човек, който заслужава доверие — но това беше прекалено важно, за да го крие от мен. — Или защото мислиш, че съм прекалено слаба, за да понеса истината?
Даниъл не отговори.
— Всичките ти сили ли се връщат? — Да. Бавно. Но се възстановяват.
— Господи! — Заотстъпвах назад, докато се опрях в края на леглото. — Това означава ли, че не си излекуван? Означава ли, че…
Падението е неизбежно… значи все пак няма лечение.
— Не знам… — Даниъл понечи да каже още нещо, но го прекъсна блъскане по вратата.
— Грейс Дивайн! — изкрещя гневен глас. — Ако си вътре, излез веднага, ако искаш да видиш отново светлината на деня.
Татко.
— Излизай веднага, млада госпожице! — продължи да крещи той. — В противен случай ще избия тази врата. Погледнах към Даниъл. Той се загърна в ризата и погледна неоправеното легло, и двамата знаехме, че вратата не е заключена.
— Върви — подкани ме той.
Не бях предполагала, че подобна болка може да прониже сърцето ми. Нещо между нас с Даниъл се беше прекършило и аз не исках да тръгна, докато не го поправя.
— Не сме приключили.
Чух как бравата проскърцва. Грабнах раницата си и се спуснах към вратата, като използвах супер бързината си, за да съм до нея, преди да се открехне. Отворих и излязох пред разгневения си баща, след което затворих, без да му дам възможност да види какво има вътре.
Двайсет и втора глава.
Големият лош вълк
В колата
Нямах представа, че татко може да крещи толкова силно или толкова продължително. Очевидно Гейбриъл му беше разказал за своеволията ми през последните две седмици и как съм избягала от него. Татко крещя през целия път до нас, след това, когато паркира, останахме да седим в королата, защото той все още не беше приключил. Беше ми омръзнало да разказвам какво се е случило, така че когато татко поиска нови подробности, аз избъбрих всички събития, случили се през последната седмица, също като робот, който изрежда факти — избъбрих всички събития, без онези, които засягаха устните ми. Когато приключих, млъкнах, а той продължи да крещи. Обикновено татко беше толкова уравновесен и готов да прощава, че този скандал ми се стори съвсем сюрреалистичен.
Чух гласа на вълка, който се опитваше да вземе надмощие над мислите ми. Опитваше се да срази татко с думи. Стисках лунния камък с две ръце и отблъсвах вълка с всички сили.
Дори не трепнах, когато татко вкара колата в гаража и заговори по-меко, без да крие разочарованието си, почти шепнешком:
— Най-много ме боли, Грейс, че си си въобразила, че ще успееш да откриеш Джуд сама. Ако не беше толкова самовлюбена, щеше да ти е ясно, че двамата с Гейбриъл претърсваме града в опити да открием брат ти. Вече знаехме за Кралете на сенките.
Прехапах устни и кимнах. Защо се опитваше да ме разплаче?
— Ще позволиш ли на Гейбриъл да ме отведе при глутницата си?
Татко поклати глава.
— Нямам намерение да те изпускам от поглед.
Разтърси ме ридание.
— Което означава, че съм наказана.
Татко се изсмя подигравателно.
— Ако си мислиш, че досега си била наказвана, значи нямаш представа какво те чака.
През останалата част от седмицата
Татко не се шегуваше. Не само че бях под домашен арест, но той ме придружаваше до и от училище всеки ден, обедната почивка задължително я прекарвах с Гейбриъл в неговия кабинет и учех тънкостите на тай чи и медитацията. Проектът „Добър самарянин“ беше прекратен от Гейбриъл и съучениците ми бяха прехвърлени в „Дейс Маркет“, за да помогнат за откриването, но от татко разбрах, че през времето, което ми остава, за да запълня часовете от проекта, ще помагам на мама да подготви благотворителния фестивал за Хелоуин. За да е сигурен, че няма да се измъкна от къщи, татко закова прозореца и ми взе мобилния телефон, „защото след като не се обаждаш, когато е наложително, тогава не заслужаваш да имаш мобилен“. Бях изгубила листа с номера на Талбът, така че без мобилния нямаше как да се свържа с него, за да му кажа какво се е случило.
Онова, което ме сломи, беше, че макар и по средата на срока Даниъл не дойде на училище в деня след разправията ни. Нямаше го и на следващия ден. И на по-следващия. Звъннах му няколко пъти от домашния телефон, когато нашите не ми дишаха във врата, но той не отговори. Нямаше как да се отбия до тях, за да проверя дали е добре.