В сряда спрях Ейприл след часа по изкуство и й се извиних многословно, задето й се бях ядосала, че ме е изпортила пред Гейбриъл — истината бе, че е постъпила правилно. Тя ми прости на мига, но остана съкрушена, когато й казах, че повече няма да се опитвам да бъда супергерой.
— Сигурна ли си? — попита. — Работех над най-добрия костюм.
— Сигурна съм, че щеше да е върхът — отвърнах. — Само че няма как. Не знам как да използвам силите си, без да изгубя контрол. Не мога да рискувам отново.
Бях почти сигурна, че не Талбът ме преследва. Просто не се връзваше. Колкото по-дълго бях далече от него, толкова повече подлагах на съмнение методите му. Да, наистина ми беше показал как да призовавам силите си, но по неговия начин ставаше единствено ако позволя на гнева и страха да ме обладаят — все чувства, които даваха нови сили на вълка. Сега вече не знаех как да използвам силите си, без да дам прекалено много власт на вълка. А и защо ме накара да си сваля лунния камък? Сега го носех непрекъснато, дори се къпех с него, защото се страхувах да го махна след онова, което бях направила на Даниъл.
Как бе успял Талбът да просъществува толкова дълго, без да се остави на вълка, след като използваше подобни методи? Особено след като не притежаваше лунен камък.
Да не би Талбът да се окажеше значително по-силен от мен?
Може би Даниъл беше прав за него — че той не е този, за когото се представя.
Макар компанията на Гейбриъл да не ми беше приятна, трябва да призная, че очаквах с нетърпение упражненията по тай чи. Това бе един от малкото часове, наситени с тишина и спокойствие през деня, когато можех да пусна лунния си камък и да не се боря с вълка за надмощие над мислите си. Част от мен искаше да преглътна гордостта си и да му позволя да ме учи на повече неща. В четвъртък обаче наруших клетвата си, че няма да му проговоря, и го попитах дали не знае защо Даниъл го няма. Той запази позата, в която бе застанал, протегнал ръце една до друга пред себе си. След това ги разтвори и отвърна, че Даниъл търсел отговори.
— Отговори на какво? — попитах настоятелно.
— Много добре знаеш на какво — заяви той, след това отказа да говори повече.
Гласът му беше зареден с разочарование и аз се почувствах така, сякаш бях на дъното на яма и ми предстоеше невъзможно изкачване.
Обърнах му гръб и потиснах неочакваното желание да го ритна в краката, за да изгуби равновесие и да падне.
Май двамата с него скоро нямаше да станем приятели.
В петък следобед, тъй като Даниъл все още не беше на училище, научих, че не бил и в апартамента си, когато шериф Форд и заместникът му Марш дойдоха у нас, за да попитат къде е.
Поклатих глава.
— Не съм го виждала от понеделник.
— А знаеш ли къде е бил в неделя вечерта? — попита Марш.
— Защо?
— Търсим улики за нападението над Пийт Брадшо. Мислим, че има връзка със случилото се с Тай, затова просто проверяваме отново.
— Същата вечер говорих с него по телефона. Със сигурност си беше вкъщи — отвърнах аз, макар вече да не бях сигурна в нищо.
Вече дори подозирах, че може аз да съм нападнала Пийт. Възможно бе да съм го нападнала под влиянието на вълка и ако беше така, дори нямаше да си спомням. Както когато Джуд е нападнал тялото на Мериан и нямаше представа, че е бил той.
— Сигурна ли си? — попита шерифът.
— Напълно.
Шериф Форд ми зададе още няколко въпроса, след това ми остави визитката си, за да имам номера му, ако си спомня нещо.
Единствената ми мисъл беше, че искам Даниъл да се върне. Гейбриъл каза, че той търсел отговори, ами ако беше заминал заради мен?
Ами ако нямаше намерение да се върне?
Хелоуин
Останалата част от петъка мина без известие от Даниъл и аз бях готова да прекарам деня сгушена в леглото, ако същата вечер не се провеждаше фестивалът по случай Хелоуин. Това бе последното, с което ми се занимаваше, но мама изобщо не се трогна, когато й казах, че не ми е добре.
— Вземи кошничката с карамелизирани ябълки и ги качи в королата — рече тя. — Отивам да проверя как се справя комитетът по украсата. Намери костюм, след това донеси безалкохолните.
— Костюм ли? Трябва ли да обличам костюм?
— Всички ще бъдат облечени. Ще изглеждаш не на място, ако не се преоблечеш. — Мама беше в кимоно, което дядо Креймър й донесе, когато преди две години ходиха на екскурзия в Япония. Дори си беше вдигнала косата на кок като японка. Тя взе Джеймс, облечен във вълчи костюм като Макс краля. Беше направен от бяла вълна, имаше си рунтава кафява опашка и качулка със заострени уши. Той пляскаше с ръце и се провикваше.