Джуд ме пое на ръце и ме понесе към врата с надпис „Стая за почивка“. Сигурно надписът беше останал отпреди, когато тук е имало истински склад. Замислих се дали да не се опитам да се боря, да се измъкна от ръцете му. Къде обаче щях да отида? Как да избягам, след като краката ми бяха завързани? Освен това, ако се съпротивлявах, просто щяха да изпратят някого да помогне не Джуд. Това означаваше, че няма да успея да поговоря с него насаме. Тук имаше маса, столове и стар зелен хладилник. От миризмата, която лъхаше от хладилника, предположих, че вътре е пълно, със стотици кутии храна за вкъщи и над десет кутии изядена пица.
Джуд ме стовари на един стол. Грабна въже от масата и започна да ме връзва. Гледах тъмната му коса, докато ме омотаваше с въже.
— Защо го правиш? — попитах. Той не отговори. Затегна въжетата. Намръщих се.
— Поне ми помогни да разбера — помолих. — Защо се обади да ме предупредиш за Кралете на сенките, след като работиш за тях?
Джуд ме погледна. Сви недоумяващо вежди.
— Какви ги говориш? Не съм ти звънял.
— Напротив. Да не би да мислиш, че няма да позная гласа ти. Той поклати глава и продължи да връзва.
Как бе възможно да не помни?
— Тревожеше се за мен. Позвъни ми от телефона на Даниъл, от неговото жилище. Каза, че някой идвал за мен. Дори се опита да ме предупредиш за Талбът, само че аз така и не разбрах за кого говориш. Каза съвсем същото както на паркинга зад железарията. Каза, че той ме подлъгва да му се доверя, но всъщност не може да му се има доверие.
— Млъквай — спря ме Джуд. — Не съм ти звънял. Престани да се опитваш да ме объркаш.
— Наистина ми се обади. А това означава, че дълбоко в себе си все още държиш на мен. Брат ми е там някъде.
— Казах ти да млъкваш! — Той вдигна ръка, сякаш искаше да ме удари. — Никога не бих ти позвънил, за да те предупредя.
— Да, но го направи. Случи се в същия ден, в който бандата съсипа „Дейс Маркет“. Обзалагам се, че си се измъкнал, за да ме откриеш. — Поех си дъх. — В понеделник си пуснал есемес на Ейприл и си оставял коментар на блога й. Не помниш ли?
Джуд отпусна ръка и се вгледа в мен. По очите му пролича, че ме позна. Поклати глава и се отдръпна към вратата.
— Крещи високо, ако чуеш някой да влиза — посочи той счупения прозорец. — Не ми се иска двамата с Даниъл да се разминете след толкова юркане.
Той се подсмихна и на излизане затвори плътно вратата.
Това беше капан!
Капан, за да заловят Даниъл.
Разчитаха, че той ще ме открие. Надяваха се, че ще ги проследи чак дотук. Складът изглеждаше така, сякаш никой не наблюдава, а сега искаха да пищя за помощ.
Как можеха да са сигурни, че Даниъл ще дойде?
Не го бях виждала от дни. Дори не знаех дали иска да има нещо общо с мен. Дали щеше да дойде, ако откриеше, че съм загазила?
В същото време сърцето ми се изпълни с надежда и страх.
Да, ако Даниъл беше онзи, за когото го мислех, щеше да дойде да ме намери, независимо от всичко.
По-късно
Залюлях се напред и назад на стола, като се опитвах да разхлабя въжетата. Трябваше да се измъкна оттук, преди Даниъл да ме открие. Трябваше аз да го открия още преди да се добере близо до това място. Де да притежавах таланта на бебчо Джеймс да се прави на Худини, когато се измъкваше от каишките на столчето си. При тази мисъл усетих как сърцето ми натежава. Ами ако не видех семейството си никога повече? Мускулите ми се напрегнаха и ме подтикнаха да използвам уменията си. Само че вече нямах доверие на силите си. Нямах доверие и на себе си. Ами ако отново дам на Вълка твърде много свобода и той ме обсеби напълно?
Само че да се измъкна оттук, преди да хванат Даниъл в капан, беше по-важно. Налагаше се да рискувам.
Съсредоточих мислите си към лекото, топло пулсиране на лунния камък на гърдите и отпуснах малко сила в ръцете си. Опитах се да разкъсам въжето. То прогаряше кожата ми, но не разполагах с време да се посвещавам на самоконтрол, за да лекувам такива дребни рани.
Изглежда, въжето на ръцете ми беше с някаква метална корда в средата, защото почти не се отпусна. Само ако можех да се отърва от него, въжето, което ме държеше за стола, нямаше да е абсолютно никакъв проблем. Залюлях се твърде силно и столът падна назад. Тупнах на земята и си ударих главата на цимента — при което главоболието ми стана още по-силно — и ръцете ми останаха притиснати под тялото ми. Обърнах се заедно със стола на една страна. Сега обаче едно от раменете ми остана неподвижно, притиснато не само от тялото ми, но и от стола.
Положението изглеждаше безнадеждно, въпреки това не се отказах.