— След като най-сетне дойдохте — рече Талбът. — Бащицата иска да ви види.
Момчетата, които ме държаха за ръцете, се напрегнаха и се спогледнаха едновременно ужасени и очаровани. Сякаш щяха да видят баща си за пръв път.
— Стана прекалено лесно — чу се глас от сенките в нишата. Някой се размърда и две жълти, блестящи очи се появиха в тъмното. — За малко да скапете веселбата.
Гласът. Нещо в този глас ме накара да се почувствам така, сякаш ме разкъсват.
Даниъл пребледня. Отстъпи назад, но един от пазачите му го тласна напред. Да не би и на него гласът да му се струваше познат?
— Това да не ти е някаква игра? — попитах аз. — Кой си ти? Кажи ни защо сме тук?
— Винаги си била нагло келешче — заяви зловещият глас. — Не можех да понасям нито теб, нито противното ти малко кученце. Имаш ли представа какво удоволствие ми достави да наблюдавам изражението ти, когато я намери мъртва на верандата. Достави ми същото удоволствие, както когато й разкъсах гърлото.
Мъжът се изсмя и излезе от сенките. Косата му беше толкова руса, че изглеждаше почти бяла, имаше изразена трапчинка на брадичката и злобна усмивка. Беше си същият, какъвто го помнех от дете.
— Ти — прошепна Даниъл, сякаш ругаеше.
Погледнах го. Беше така пребледнял, че се уплаших да не изгуби съзнание. Стомахът ми се сви.
— Кейлеб Калби — обади се Гейбриъл. — Какво си въобразяваш, че правиш?
— Довършвам онова, което трябваше да свърша още когато Даниъл се роди. — Насочи изпълнените си с омраза очи към сина си. — Трябваше да те удуша, преди да поемеш първата си глътка въздух. — Пристъпи към Даниъл с протегната ръка, готов да му прекърши врата.
— Да не си посмял да го пипнеш — изкрещях и се опитах да се изтръгна от момчетата, които стискаха ръцете ми.
Кейлеб се изсмя.
— Ти ще се окажеш сочна хапка: Сега вече разбирам защо Талбът се е колебал да те доведе. Сигурно те е искал за себе си.
— Бащице — намеси се Талбът, — както вече ти казах, водех я за теб.
— Шегувам се, синко — успокои го той. — Само се шегувах.
Очите ми се стрелнаха от Талбът към Кейлеб. Гейбриъл не ми ли каза, че Кейлеб бил отговорен за нападението над родителите на Талбът? Талбът не знаеше ли? Как бе възможно да нарича Кейлеб „Бащице“? Защо изобщо му помагаше? Но пък сега вече не бях сигурна дали разказът на Талбът не е бил измислица. Уж бил последният Сейнт Мун, но това можеше да се окаже лъжа. Но пък Гейбриъл го беше зяпнал като призрак, което можеше да означава, че не лъже.
Преди да успея да изрека и дума, Кейлеб щракна с пръсти, момчетата ме пуснаха и ме блъснаха към него. Полетях напред. Кейлеб стисна лицето ми в едната си ръка и обхвана брадичката ми с дългите си пръсти. Ноктите му се впиха в кожата ми. Чух крясъците на Даниъл над оглушителното пулсиране в ушите ми. Мускулите ми пареха както никога досега.
— Хубаво е, че си се облякла подходящо, малката Червена шапчица и Големият лош вълк. — Огледа ме. Плъзна пръстите на свободната си ръка по моята и аз настръхнах. Наведе се и устата му се доближи до ухото ми. — Мила моя, имаш чудесни играчици.
— За да те изгоря с тях — отвърнах, замахнах с ръка и лепнах сребърната гривна на бузата му.
Кейлеб изрева. Пусна брадичката ми и отблъсна ръката ми. На скулата му се вдигна огромен мехур.
Вдигнах ръце, готова да се защитавам, но преди да успея да направя каквото и да било, трима от момчетата на Кейлеб наскачаха и вързаха ръцете и краката ми. Ритах, пищях и се опитвах да ги изтласкам настрани, докато ме вдигаха на колене. Кейлеб ме погледна с омраза. В очите му гореше ярост.
— Кой е допуснал да влезе тук със сребро? — разкрещя се той. — Казвайте!
Огледа момчетата в стаята. Те не смееха да си поемат дъх. Дори те се страхуваха от Кейлеб, бащицата им, и не смееха да отворят уста.
Джуд пристъпи напред. Наведе покорно глава.
— Много се извинявам, Бащице. Не предположих, че гривната й е опасна. Мислех, че е просто дрънкулка към костюма.
— Тогава я свали! — нареди Кейлеб.
Брат ми го погледна, след това сведе още по-ниско глава и пристъпи към мен. Един от пазачите ми протегна ръката ми напред. Престанах да се съпротивлявам и срещнах погледа на брат си, когато той се наведе. Така и не ме погледна повече.
— Знам, че у теб все още има добро, Джуд — прошепнах аз. — Все още си ми брат. Нямаше да ми позвъниш, за да ме предупредиш, ако ти беше все едно. — Не съм ти брат — прошепна гневно той. — Ти ме предаде. Сега те са моето семейство. — Ръката му се поколеба над гривната, тъй като очакваше изгарянето.
— Що за баща би те накарал да се нараниш?