— Е? — нетърпеливо извика той. — Колко реда са ви нужни? Имате вид на човек, който се връща от война. И без да ми кажете, виждам, че ви е нападнал.
— Отначало имахме малко недоразумение.
— Какъв човек! А после?
— После той се вразуми и си поприказвахме. Но не можах да получа нищо от него — нищо за публикуване.
— Едва ли е точно така. Получили сте синина под окото и това е за публикуване. Не можем да търпим неговия терор, господин Малоун. Ще научим този човек да се държи както трябва. Още утре ще пусна една статийка, от която ще се изпоти. Само ми дайте материала и оставете на мен да жигосам завинаги този приятел. „Професор Мюнхаузен“ какво ще кажете за такава шапка? „Възкръсналият Калиостро“. Ще припомним всички шарлатани и разбойници от историята. Аз ще му дам да разбере за всичките му мошеничества.
— Не ви съветвам, сър.
— Защо?
— Защото той не е никакъв мошеник.
— Какво? — изрева Макардъл. — Нима сте повярвали на измислиците му за мамонти, мастодонти и морски дракони?
— Вижте какво, за това не зная. Едва ли е говорил такива неща. Но наистина вярвам, че е открил нещо ново.
— Тогава, за бога, човече, сядайте и пишете.
— Жадувам да го напиша, но той ми разказа всичко под секрет, при условие да не го разгласявам. — И аз с няколко думи предадох историята на професора. — Ето как стои работата.
Лицето на Макардъл изразяваше дълбоко недоверие.
— Е, господин Малоун — каза той най-сетне, — да се заемем с научното събрание тази вечер. Поне то не може да бъде секретно. Едва ли някой друг вестник ще се заинтересува от него. За Уолдрън е съобщавано вече десетки пъти, а никой не знае, че Челинджър ще говори. Ако ни провърви, можем да се сдобием със сензационен материал. Както и да е, вие ще присъствувате, така че просто ще ми дадете една по-подробна информация. Ще пазя място до полунощ.
Предстоеше ми напрегнат ден и обядвах рано в Клуба на диваците. На моята маса седна Тарп Хенри и аз му разказах за приключенията си. Той ме изслуша със скептична усмивка на смуглото си лице, а когато чу, че професорът ме е убедил, гръмко се разсмя.
— Мили приятелю, в живота не стават такива неща. Къде се е чуло и видяло някой да налети на велико откритие, а после да загуби доказателствата си? Остави тези измислици на романистите. Със своите трикове твоят професор ще сложи в джоба си всички маймуни от Зоологическата градина. Цялата работа е чиста лъжа.
— А американският поет?
— Такъв изобщо не е съществувал.
— Но аз видях скицника му.
— Скицника на Челинджър.
— Смяташ, че той е нарисувал това животно?
— Разбира се, че той. Кой друг?
— Добре, а снимките?
— На снимките няма нищо. Ти сам призна, че си видял само една птица.
— Птеродактил.
— Да, според него. Той ти е пуснал в главата този птеродактил.
— Добре, а костите?
— Първата е взел от някоя яхния, втората е сглобил специално за случая. Ако ти сече умът и си познаваш работата, можеш да фалшифицираш както снимка, така и кост.
Започнах да чувствувам неудобство. Може би в края на краищата са ме подвели. След това изведнъж ме осени щастлива мисъл.
— Ще дойдеш ли на събранието? — попитах аз. Тарп Хенри се замисли.
— Вашият гениален Челинджър не е много популярна личност — промълви той. — Доста хора имат да уреждат сметки с него. Бих казал, че това е най-ненавижданият човек в Лондон. Ако пристигнат студентите по медицина, камък върху камък няма да остане. Не искам да се пъхам между шамарите.
— Можеш поне да му окажеш честта да го изслушаш.
— Да, може би е редно. Добре. Тази вечер съм твой.
Когато пристигнахме в залата, заварихме много повече народ, отколкото очаквах. Върволица от електрически карети стоварваха пред входа белобради професори, а тъмният поток на по-скромните пешеходци показваше, че аудиторията ще се състои не само от учени, но и от по-широките кръгове на обществото. Наистина, още щом заехме местата си, почувствувахме, че в галерията и задната част на залата витае младежки, дори момчешки дух. Като се обърнах, видях цели редици типични лица на студенти по медицина. Очевидно всички големи болници бяха изпратили свои контингенти. Засега публиката се държеше добродушно, но зад това добродушие се криеше дяволитост. Откъси от популярни песни се пееха хорово и с въодушевление — странна прелюдия за една научна лекция. Вече започнаха да се подхвърлят и лични закачки. Тези съмнителни комплименти обещаваха жизнерадостна вечер за всички освен за ония, към които бяха насочени. Така, когато върху подиума се появи старият доктор Мелдрън със своя знаменит оперен цилиндър с накъдрена периферия, отвред се понесе такъв възглас: „Къде намери тази кофа?“, че той побърза да го свали и незабелязано го скри под стола си. Когато болният от подагра професор Уодли закуца към мястото си, от всички краища на залата започнаха загрижено да се интересуват за състоянието на нещастния пръст на крака му и това очевидно го смути. Най-значителната демонстрация обаче се състоя, когато новият ми познат, професор Челинджър, влезе и се отправи към мястото си в другия край на първия ред от президиума. Щом се появи черната му брада, в залата се надигна такъв тържествен вой, че аз започнах да подозирам, че догадката на Тарп Хенри ще излезе вярна и че това множество се бе събрало тук не само за лекцията, а и поради слуховете, че знаменитият професор ще участвува в събранието.