След като по този начин добре си поигра с апострофиралия го и разсмя всички, лекторът се върна към своята картина на миналото и разказа за пресъхването на моретата, за появата на пясъчни плитчини, за мудните лепкави същества, които лежали по бреговете им, за пренаселените лагуни, за стремежа на морските същества да намерят убежище в тинестите плитчини, за изобилната храна, която ги очаквала и която спомогнала за бурното им развитие.
— Оттук, дами и господа — добави той, — и онази страхотна пасмина от гигантски гущери, които още ужасяват погледа ни, когато ги видим в Уилдънските и Соленхофенски шисти, но те за щастие са изчезнали дълго преди появата на първия човек на тази планета.
— Въпрос! — избоботи някой върху подиума.
Господин Уолдрън беше привърженик на строгата дисциплина и умееше да бъде жлъчен, което се прояви спрямо господина с червената връзка. Така че беше опасно да го прекъсваш. Но последното възклицание му се стори толкова нелепо, че той не знаеше как да постъпи. Така изглежда шекспирианецът, сблъскал се с някой яростен бейкънианец, или астрономът, нападнат от фанатик, който е убеден, че земята е плоска. Той замълча за миг и след това, извишавайки глас, бавно повтори думите:
— Те са изчезнали преди идването на човека.
— Въпрос! — избумтя отново гласът.
Уолдрън с учудване огледа професорския ред на подиума и накрая спря погледа си на Челинджър, който се беше отпуснал върху стола си и се усмихваше със затворени очи, като насън.
— Аха! — каза Уолдрън, свивайки рамене. — Това е моят приятел професор Челинджър. — И сред смеха на цялата зала възобнови лекцията си, като че ли всякакви по-нататъшни обяснения бяха излишни.
Но инцидентът далеч не беше завършил. Който и път да поемеше лекторът из дебрите на миналото, той го довеждаше неизменно до напомнянето за изчезнали доисторически форми на живот, а това моментално изтръгваше от професора същото биволско измучаване. Аудиторията започна да го предугажда и да го среща с възторжен рев. Гъстите редове на студентите не останаха назад и всеки път, когато брадата на Челинджър се раздвижваше, преди още да се чуе какъвто и да било звук, в залата се надигаше дружен вой на стотици гърла: „Въпрос!“ И ответният вик на още толкова: „Тишина!“, „Позор!“. Макар да беше опитен лектор и волеви човек, Уолдрън изгуби "самообладание. Той се колебаеше, спъваше се, повтаряше мислите си, заплете се в някакво дълго изречение и накрая разярен се обърна към причината за всички неприятности.
— Това действително е непоносимо! — извика той, като погледна свирепо към подиума. — Трябва да ви помоля, професор Челинджър, да прекратите тези невежи и непристойни апострофи.
В залата настъпи тишина, тъй като студентите замряха от възторг — високите олимпийски богове се караха пред очите им. Челинджър бавно повдигна едрото си тяло от стола.
— На свой ред трябва да ви помоля, господин Уолдрън — каза той, — да престанете да твърдите неща, които не са в строго съответствие с научните факти.
Тези думи отприщиха буря. „Позор! Позор!“, „Нека говори!“, „Изхвърлете го!“, „Изритайте го от подиума!“, „Не е честно!“ — се чуваше всред общия рев от весели и негодуващи гласове. Председателят се беше изправил, пляскаше с ръце и блееше развълнувано. От мъглата на неразбраното му каканижене изплуваха отделни думи: „Челинджър… лични… възгледи… по-късно…“ Нарушителят се поклони, усмихна се, поглади брадата си и потъна в стола. Силно зачервен и войнствен, Уолдрън продължи лекцията си. От време на време, когато изказваше някакво твърдение, той стрелваше жлъчен поглед към противника си, който изглеждаше дълбоко задрямал със същата широка усмивка на лицето.