Той се завъртя на петите си и след минута видях от палубата ниската му тантуреста фигура, която се полюшваше в далечината към влака. Излязохме вече в Ламанш. Разнася се последният звънец за предаване на писмата и за раздяла с лоцмана. А сега — „отвъд хоризонта е нашият път“. Боже, пази всички ония, които оставяме на брега, и ни върни при тях здрави и читави.
VII. Утре потъваме в неизвестното
Не ще отегчавам онези, до които достигне този разказ, с описание на нашето пътуване в комфортния пътнически кораб, няма да разказвам и за едномесечния ни престой в Пара. (Бих искал само да благодаря за голямата любезност на компанията „Перейра да Пинта“, която ни помогна да си набавим нужната екипировка.) Съвсем накратко ще спомена и за нашето пътуване срещу течението на една широка, бавна, размътена река с параход, малко по-малък от онзи, който ни прекара през Атлантика. Накрая ние минахме през Обидоските теснини и стигнахме до град Манаос. Тук господин Шортман, представител на Британско-бразилската търговска компания, ни избави от съмнителните прелести на местния хан. В неговата гостоприемна хациенда ние живяхме до деня, в който ни бе разрешено да отворим писмото с нарежданията на професор Челинджър. Преди да стигна до неочакваните събития през този ден, бих искал да обрисувам по-подробно моите другари в това начинание и хората, които вече бяхме събрали в Южна Америка за обслужване на експедицията. Пиша това съвсем откровено и се осланям на вашия такт, господин Макардъл, защото този репортаж ще мине през вашите ръце, преди да излезе на бял свят.
Научните знания на професор Съмърли са твърде добре известни и не е необходимо да разказвам за тях. Той е по-годен за такава тежка експедиция, отколкото изглежда на пръв поглед. Високото му, сухо, жилаво тяло не познава умората, а суровото му полусаркастично, а често и съвсем недружелюбно държане не се повлиява от никакви промени в обстановката. Въпреки неговите шестдесет и шест години нито веднъж не го чух да изрази някакво недоволство от трудностите, с които трябваше да се сблъскваме от време на време. Мислех, че неговото присъствие ще бъде бреме за експедицията, но се убедих, че издръжливостта му е не по-малка от моята. По нрав той е жлъчен и скептичен. От самото начало не скриваше увереността си, че професор Челинджър е стопроцентов мошеник, че сме тръгнали за зелен хайвер и че по всяка вероятност в Южна Америка ще пожънем само разочарования и опасности, и насмешки — в Англия. Такива са възгледите, с които той проглуши ушите ни по целия път от Саутхемптън до Манаос, като кривеше усърдно тънкото си лице и тресеше рядката си козя брадичка.
При слизането ни от кораба великолепието и разнообразието на света на насекомите и птиците край нас му донесе известна утеха, защото той е предан на науката с цялото си сърце. Сега професор Съмърли по цели дни тича през горите с ловджийска пушка и сак за пеперуди, а вечер подрежда многочислените екземпляри, с които се е сдобил. Между по-дребните му странности ще отбележа следните: той е небрежен в облеклото си, нечистоплътен, извънредно разсеян и има пристрастие към една къса лула от морска пяна, която рядко излиза от устата му. Като млад е участвувал в няколко научни експедиции (бил е с Робертсън в Австралия) и скитническият живот не е нещо ново за него.
Лорд Джон Рокстън има някои общи черти с професор Съмърли, а по останалите двамата са антиподи. Той е двадесет години по-млад, но фигурата му е също така мършава. Що се отнася до външния му вид, ако не се лъжа, аз го описах в онази част на повествованието си, която оставих в Лондон. Той е извънредно елегантен и внимателен към външността си, обикновено носи бели спортни костюми, високи кафяви ботуши с връзки и се бръсне, поне веднъж дневно. Като повечето хора на действието, лорд Рокстън е лаконичен и обича да се отдава на мислите си, но отвръща бързо на всички въпроси и охотно се включва в разговор. Той приказва някак странно — полусериозно-полушеговито. Познанията му за различните страни и най-вече за Южна Америка са изненадващи и той вярва с цялото си сърце в целесъобразността на нашето пътешествие, без да се смущава от насмешките на професор Съмърли. Гласът му е благ, а държането — спокойно, но в искрящите му сини очи се таи способност за яростен гняв и непримирима решителност, толкова по-опасни, понеже са под юзда. За собствените си подвизи в Бразилия и Перу той говореше малко и вълнението, с което го посрещнаха крайречните туземци, беше откровение за мен. Те гледаха на него като на свой защитник и закрилник. Подвизите на Червения вожд, както го наричаха, бяха се превърнали в легенди, но и самите факти, които можах да науча, бяха достатъчно поразителни.