Така например се разбра, че преди няколко години лорд Джон се озовал в тази ничия земя, съществуването на която се обяснява с неточността на границите между Перу, Бразилия и Колумбия. В този голям район вирее каучуковото дърво. Както в Конго, така и тук то се е превърнало в проклятие за туземците, което може да се сравни само с робския им труд под подтисничеството на испанците в старите сребърни мини на Дарайън. Шепа долни метиси завладели страната, въоръжили онези индианци, които ги поддържали, и като превърнали останалите в роби, ги заставили с най-зверски мъчения да събират каучука, който впоследствие бил свличан по реката до Пара. Лорд Джон Рокстън се застъпил за бедните жертви, но не постигнал нищо освен заплахи и обиди. Тогава той официално обявил война на Педро Лопес, главатаря на роботърговците, събрал армия от избягали роби, въоръжил ги и завързал сражения, в които убил саморъчно прословутия метис и унищожил възглавяваната от него система.
Не е чудно, че този червенокос мъж с кадифен глас, със свободни и непринудени обноски бе завоювал вниманието на всички по бреговете на голямата южноамериканска река. Чувствата, които той събуждаше, бяха, естествено, различни, защото признателността на туземците се равняваше на омразата на техните бивши поробители. Прекараните по тези места месеци не бяха минали напразно: той можеше да говори свободно лингва герал — особеното наречие, което се говори из цяла Бразилия и се състои от една трета португалски и две трети индиански думи.
Вече казах, че лорд Джон Рокстън беше луд по Южна Америка. Той не можеше да не говори за тази голяма страна без жар и увлечението му беше така заразително, че събуждаше интерес дори у такъв невежа като мен. Да можех да пресъздам обаянието на неговите беседи, специфичната смесица от точни знания и живо въображение, придаващи им онова очарование, което караше дори скептичната усмивка на професора постепенно да изчезне от тясното му лице. Лорд Джон обичаше да разказва историята на величествената река — така бързо изучена (защото някои от първите завоеватели на Перу бяха пресекли целия континент по нейните води) и все пак криеща толкова тайни отвъд своите вечно изменящи се брегове.
— Какво има там ли? — възкликваше той, сочейки на север. — Тресавища и непроходими джунгли. Кой знае какво биха могли да укриват те? А там, на юг? Блатисти гори, където не е стъпвал бял човек. Отвред ни обгражда неизвестното. Кой може да каже какво ни очаква зад тясната ивица на реката? Кой може да каже кое в такава страна е възможно и кое не е? Защо старецът Челинджър да не е прав? — При това пряко предизвикателство на лицето на професор Съмърли се появяваше отново упоритата насмешка и той заклащаше иронично глава, пускайки облаци дим от лулата си, без да наруши враждебното мълчание.
Засега толкова за двамата ми бели спътници. Техните качества и слабости, както и моите ще проличат по-нататък в самия разказ. Но ние вече бяхме взели със себе си някои помощници, които може би ще играят не по-малка роля в бъдещите събития. Първият е един негър-гигант на име Самбо. Той прилича на черен Херкулес, верен като кон и почти толкова интелигентен. Взехме го в Пара по препоръка на параходната компания, на чиито съдове той се бе научил криво-ляво да говори английски.
Пак в Пара наехме Гомес и Мануел, метиси от горната част на реката, които току-що бяха докарали по течението товар от червено дърво. Мургави, брадати и свирепи, те бяха подвижни и жилави като пантери, И двамата бяха прекарали живота си в горните части на Амазонка, които се готвехме да изследваме, и това накара лорд Джон да ги наеме. Единият от тях, Гомес, имаше и това достойнство, че отлично говореше английски. Тези хора се съгласиха да ни прислужват, да готвят, да гребат, да вършат каквото и да било, за петнадесет долара месечно. Освен тях бяхме наели трима боливийски индианци от племето мохо, които са най-изкусни от всички речни племена в риболова и гребането. Водача им нарекохме Мохо, на името на неговото племе, а другите двама — Хосе и Фернандо. И така, трима бели, двама метиси, един негър и трима индианци — това беше съставът на малката експедиция, която очакваше в Манаос по-нататъшните инструкции, за да тръгне да изпълнява необикновената си задача.
Най-сетне отегчителната седмица мина и настана дългоочакваният ден и час. Опитайте се да си представите сенчестата гостна на хациендата Санта Игнасио, разположена на две мили от град Манаос. Отвън слънцето гореше с меден блясък, а сенките на палмите бяха тъй черни и тъй плътни като самите дървета. Въздухът беше спокоен, изпълнен с вечното бръмчене на насекомите и в многото октави на този тропически хор звучаха и ниското жужене на пчелите, и високото пронизително свистене на комарите. Зад верандата имаше малка чиста градина, оградена с кактусов плет, с групички цъфтящи храсти, край които в искрящата светлина пърхаха и се стрелкаха големи сини пеперуди и дребни колибри. Ние седяхме вътре край тръстиковата маса, върху която лежеше запечатаният плик. На него беше написано със заострения почерк на професор Челинджър: