„Указания за лорд Джон Рокстън и групата. Да се отвори в Манаос на 15 юли точно в 12 часа.“
Лорд Джон беше поставил часовника си на масата до себе си.
— Имаме още седем минути — каза той. — Старчето е много точно.
Професор Съмърли се усмихна жлъчно и взе плика в сухата си ръка.
— Какво значение може да има дали ще го отворим сега, или след седем минути? — заяви той. — Всичко това е неразделна част от същото шарлатанство и измислици, с които за съжаление се слави авторът на писмото.
— Не, играта трябва да се играе по правилата — възрази лорд Джон. — Парада командува дядо Челинджър и ние сме тук по негова воля. Ще бъде много недостойно от наша страна, ако не следваме указанията му точно.
— Добре се наредихме! — извика горчиво професорът. — Тази работа ми се видя съмнителна още в Лондон, но трябва да кажа, че тя изглежда още по-зле, когато човек се запознае по-отблизо с нея. Не зная какво има в този плик, но ако не е нещо съвсем определено, ще бъда силно изкушен да взема следващия кораб до реката до Пара и там да хвана „Боливия“. В края на краищата аз имам малко по-важна работа от тази, да разобличавам твърденията на един луд. Е, Рокстън, май вече е време.
— Да, време е — каза лорд Джон. — Можете да дадете сигнала. — Той сряза плика с ножчето, извади отвътре един сгънат лист, внимателно го разтвори и го опъна върху масата. Листът беше празен. Обърна го. Пак празен. Ние се спогледахме мълчаливи и объркани. Мълчанието беше нарушено от дрезгавия подигравателен смях на професор Съмърли.
— Това е чистосърдечно признание! — възкликна той. — Какво искате още? Самопризнал се мошеник. Остава само да се върнем у дома и да разкажем какъв безсрамен самозванец е той.
— Сигурно е симпатично мастило — предположих аз.
— Едва ли! — отвърна лорд Рокстън, като вдигна листа срещу светлината. — Не, млади момко, приятелю мой, безполезно е да се залъгваш. Обзалагам се, че върху тази хартия не е било писано нищо.
— Може ли да вляза? — избоботи един глас от верандата.
В слънчевия квадрат на вратата се появи сянката на набит мъж. Този глас! Тези чудовищно широки рамена! Ние скочихме на крака, притаили дъх от изненада, когато пред нас с кръгла, хлапашка сламена шапка с цветна лента, с ръце в джобовете на якето си и с платнени обувки, които на всяка крачка се изпъваха елегантно, се появи Челинджър. Той отхвърли глава назад и застана в златното сияние с цялото асирийско великолепие на брадата си, с вродената наглост на отпуснатите си клепачи и дръзките си очи.
— Боя се — каза той, като извади часовника си, — че закъснях с няколко минути. Когато ви дадох този плик, да си призная, никак не съм възнамерявал да ви оставя да го отворите, защото бях решил твърдо да пристигна тук преди определения час. Виновници за това досадно закъснение са един некадърен лоцман и една проклета плитчина. Навярно за моя колега професор Съмърли това е било добър случай да злослови.
— Трябва да отбележа, сър — каза строго лорд Джон, — че вашето появяване ни успокои много, защото вече ни се струваше, че мисията ни е завършила преждевременно. Даже сега не мога да разбера защо трябваше да действувате по толкова необикновен начин.
Вместо отговор професор Челинджър влезе, ръкува се с мен и с лорд Джон, високомерно се поклони на професор Съмърли и се отпусна в един плетен стол, който изскърца и се залюля под тежестта му.
— Приготвихте ли всичко за път? — попита той.
— Можем да тръгнем още утре.
— Така и ще направим. Сега вие няма да се нуждаете от карта или от указания. Ще имате неоценимото щастие да ви бъда водач лично аз. Още от началото бях решил да възглавя вашата експедиция. Както ще се съгласите сами, и най-подробната карта не може да замени сведенията и съветите, които ще ви дам аз. Колкото до дребната хитрина с плика, ако ви бях открил предварително всичките си планове, щеше да се наложи да отбивам натиска ви да пътувам заедно с вас.