VIII. Преддверието на Новия свят
Нашите приятели в родината могат да се присъединят към радостта ни — ние стигнахме до целта на пътуването си и с това показахме поне, че изявленията на професор Челинджър могат да бъдат проверени. Истина е, че още не сме се изкачили на платото, но то е пред нас и даже професор Съмърли е в по-добро настроение. Не, той не допуска дори за момент мисълта, че неговият съперник може да е бил прав, но започна да спори по-рядко и обикновено се намира в мълчаливо съзерцание.
Но аз трябва да се върна и да продължа повествованието си от мястото, на което го прекъснах. Един от нашите индианци се нарани и ние го изпращаме обратно. Поверявам това писмо на него, но дълбоко се съмнявам дали някога ще го получите. За последен път ви писах, преди да напуснем индианското село, в което ни стовари „Есмералда“. Сега трябва да започна с неприятна новина, защото тази вечер се случи първият сериозен конфликт (отминавам непрекъснатите дрязги между професорите), който можеше да свърши трагично. Бях споменал за нашия метис Гомес, който говори английски. Той е прекрасен работник, но, изглежда, страда от болезнено любопитство, което се среща често сред тези хора. Последната вечер той навярно се е бил скрил близо до колибата, в която обсъждахме плановете си, но огромният негър Самбо, който ни е верен като куче и ненавижда метисите, като всички от неговата раса, го забелязал, измъкнал го и го довлече при нас. Гомес обаче извади ножа си и щеше да го промуши, ако не беше неимоверната сила на неговия страж, който го разоръжи с една ръка. Работата завърши с укори, противниците бяха принудени да си подадат ръка и можем да се надяваме, че всичко ще върви добре. Колкото за враждата между двамата учени мъже, тя е непрекъсната и ожесточена. Трябва да се признае, че Челинджър е предизвикателен до крайна степен, а Съмърли има остър език, поради което всичко става още по-лошо. Снощи Челинджър каза, че не обичал да се разхожда по кея на Темза, защото не било приятно да виждаш последния си пристан. Той, разбира се, не се съмнявал, че прахът му ще бъде прибран в Уестминстърското абатство. Съмърли обаче отвърна с кисела усмивка, че доколкото знаел, Милбанкският затвор бил сринат. Самомнението на Челинджър е твърде колосално, за да се обижда от подобни неща. Той само се усмихна в брадата си и повтори: „Хайде! Хайде!“ — със снизходителния тон, с който се обръщат към децата. Всъщност те и двамата приличат на деца: единият — съсухрен и свадлив, другият — огромен и властен. И все пак по ум и знания и двамата стоят в предните редици на своята научна епоха. Ум, характер, душа — едва когато човек опознае по-добре живота, разбира колко различни са едно от друго тези неща.
Още на следния ден ние наистина поехме на път и нашата забележителна експедиция започна. Открихме, че в двете канута се събират всичките ни вещи, и се разделихме на две групи по шест души във всяко, като проявихме достатъчно предпазливост и поставихме професорите в различни лодки. Аз се случих заедно с Челинджър, който беше изпаднал в блаженство, в някакъв безмълвен възторг и целият сияеше от добродушие. Но тъй като го познавам добре, няма да се изненадам много, ако гръмотевиците се посипят от ясно небе. В негово присъствие наистина не можеш да бъдеш спокоен, но не можеш и да скучаеш, защото винаги тръпнеш в очакване на някакъв внезапен обрат на бурния му темперамент…
Два дни се изкачвахме срещу течението на една голяма река, широка няколкостотин ярда, с тъмна, но прозрачна вода, през която се виждаше ясно дъното. Половината от притоците на Амазонка са като този, докато другата половина са мътнобели. Цветът им зависи от местностите, през които протичат. Тъмните свидетелствуват за гниеща растителност, а останалите — за глинеста почва. Два пъти се натъкнахме на прагове и в двата случая ги заобикаляхме, като пренасяхме всичко на ръце на половин миля разстояние. И на двата бряга имаше вековни гори, които са лесно проходими от храсталака и при пренасянето на канутата през тях не срещнахме големи трудности. Ще мога ли някога да забравя тази тържествена тайнственост? Височината на дърветата и дебелината на стволовете надминаваха всичко, което може да си представи един жител на градовете. Те се издигаха като великолепни колони и на височина, почти недостъпна за погледа, сплитаха готическите стрели на клоните си в голям плътен свод от зеленина, през който само от време на време се стрелваше някой слънчев лъч и пронизваше величествения мрак с ослепителната си златна черта. Ние вървяхме безшумно по дебелия, мек килим на ланшните листа. Душите ни бяха изпълнени с благоговението, което ни обзема в полумрака на Уестминстърското абатство, и дори гръмките гръдни тонове на професор Челинджър се превърнаха в шепот. Ако бях сам, никога нямаше да науча имената на тези гигантски растения, но нашите учени непрекъснато ни посочваха кедри, огромни тополи, секвои и безброй други дървета, чието изобилие е направило от този континент главен световен доставчик на онези дарове на природата, които спадат към растителния свят, докато по отношение на животинските продукти той е съвсем беден.