Върху тъмните дънери пламтяха ярки орхидеи и лишеи с чудни багри, а когато някой случаен лъч паднеше върху златистата аламанда, алените звезди на жаксонията или върху наситеното синьо на ипомеята, всичко заприличваше на приказен сън. Всичко живо в тези просторни гори се изскубва от мрака и се стреми нагоре, към светлината. Всяко растение, колкото и да е малко то, се провира и пълзи към зелената повърхност, като се увива около по-здравите си и по-високи събратя. Пълзящите растения са разкошни и чудовищни по размер, а ония, които никъде другаде не се увиват, тук научават това изкуство, за да се избавят от тъмнината. Видях например как обикновената коприва, жасминът и даже палмата хаситара се вият около стъблата на кедрите и пълзят към короните им.
От животинския свят тук, по величествените, сводести коридори край нас, не личаха никакви следи, но някакво непрекъснато движение високо над главите ни свидетелствуваше, че там, в лъчите на слънцето, живее многочислен свят от змии и маймуни, птици и ленивци. Те сигурно гледаха в почуда надолу към нашите дребни, тъмни фигурки, които се влачеха в мрачните неизмерими дълбочини под тях. В зори и при залез слънце кресливите маймуни пищяха в хор, а дългоопашатите папагали започваха оглушителния си брътвеж, но през горещите дневни часове гората беше изпълнена само с неспирното бръмчене на насекомите като с ритмичен шум на далечен прибой. Нищо не помръдваше сред тържествената колонада от изумителни стъбла, които в далечината се сливаха с обкръжаващия ни мрак. Веднъж между сенките тромаво притича някакво кривокрако, клатушкащо се същество — мравояд или мечка. Това беше единственият признак на земен живот, който видях в големия амазонски лес.
И все пак някои други белези говореха, че дори човекът не е далеч от нас в тези тайнствени дебри. На третия ден от нашето пътуване доловихме във въздуха някакво особено глухо бумтене, ритмично и тържествено, което ту заглъхваше, ту гръмваше отново. Когато го чухме за първи път, двете лодки се движеха на няколко ярда една от друга. Нашите индианци замряха, сякаш се превърнаха в бронзови статуи, а по напрегнатите им лица се четеше ужас.
— Но какво е това? — попитах аз.
— Барабани — отвърна безгрижно лорд Джон, — бойни барабани. Чувал съм ги преди.
— Да, сър, бойни барабани — потвърди метисът Гомес. — Дивите индианци са лоши хора. Те ни следят на всяка стъпка. Стига да могат, ще ни убият.
— Как могат да ни наблюдават? — попитах аз, взирайки се в тъмната, неподвижна пустота.
Метисът сви широките си рамене.
— Индианците знаят. Те имат свой начин. Наблюдават ни. Разговарят помежду си с барабаните. Стига да могат, ще ни убият.
До следобеда на този ден — бележникът ми показва, че е било вторник, 18 август — чухме думкането на не по-малко от шест-седем барабана от различни места. Те ту зачестяваха, ту забавяха ритъма. Някъде далеч на изток се чува високо, отсечено громолене и след кратка пауза от север прозвучава непрекъснат, глух грохот — също като въпрос и отговор. В този неспирен тътнеж имаше нещо безкрайно подлудяващо и заплашително. Сякаш самият той образуваше отсечените думи, които повтаряше метисът: „Стига да можем, ще ви убием. Стига да можем, ще ви убием.“ В тихите гори не помръдваше нищо. Тази тъмна завеса от растителност бе събрала мира и покоя на цялата природа, но далече иззад нея нашият брат — човекът, ни изпращаше едно и също послание. „Стига да можем, ще ви убием“ — казваха хората от изток. „Стига да можем, ще ви убием“ — отговаряха другите от север.
Барабаните бумтяха и шептяха цял ден и тяхната заплаха се отразяваше върху лицата на цветнокожите ни спътници. Дори храбрият, наперен метис изглеждаше уплашен. Но този ден аз научих веднъж завинаги, че и Съмърли, и Челинджър притежаваха най-високата смелост — смелостта на учения. Те обладаваха духа, който е давал сили на Дарвин сред аржентинските гаучо и на Уолес сред малайските главорези. Милостивата природа е наредила човешкият мозък да не може да мисли едновременно за две неща, така че ако той е пропит с научна любознателност, в него няма място за тясно лични интереси. През целия ден под тази непрестанна и тайнствена заплаха нашите двама професори наблюдаваха всяка прелитаща птица, всеки храст на брега и често се впущаха в ожесточени словесни спорове. Съмърли се зъбеше на Челинджър, а той глухо ръмжеше, но те нито веднъж не споменаха нещо за опасността и за барабанещите индианци, сякаш не бяха в джунглите, а в пушилнята на Клуба на Кралското общество на улица Сент Джеймз. Само веднъж индианците бяха удостоени с вниманието им.