Три дни пътувахме в бледозеленото осветление на този тунел. Трудно можеше да се определи къде в далечината свършва зелената вода и къде започва зеленият свод. Никаква следа от човек не нарушаваше дълбокия покой на тази странна река.
— Тук няма индианци. Страхуват се от Курупури — каза Гомес.
— Курупури е горският дух — обясни лорд Джон. — Така се наричат всички дяволи. Тези клетници се боят дори да надникнат насам — смятат, че тук има нещо страшно.
На третия ден стана ясно, че нашето пътуване с канутата е към края си, защото с всяка миля потокът ставаше все по-плитък. В продължение на два часа два пъти заседнахме на дъното. Най-сетне издърпахме лодките в храсталака и пренощувахме на брега. На сутринта лорд Джон и аз извървяхме две мили успоредно с потока и като се убедихме, че той става все по-плитък, се върнахме и докладвахме това на професор Челинджър, като по този начин потвърдихме предположението му, че сме стигнали най-високата точка, до която могат да пътуват канутата. Затова ние ги издърпахме на брега и ги скрихме сред храстите, като белязахме едно дърво със секира, за да можем да ги намерим пак. След това разпределихме помежду си багажа — пушките, амунициите, храната, палатката, одеялата и всичко останало — и нарамили денковете, поехме на път. Това щеше да бъде последният, най-труден етап. За нещастие тръгването бе ознаменувано със свада между нашите учени петли. Още откак се присъедини към нас, Челинджър започна да издава нареждания на цялата група, което очевидно пораждаше у Съмърли недоволство. Сега, когато той възложи някакво задължение на своя колега-професор (нищо повече от това, да носи един анероиден барометър), чашата изведнъж преля.
— Мога ли да зная, сър — запита Съмърли със заплашително спокойствие, — с какво право издавате заповеди?
Челинджър го погледна свирепо и настръхна.
— С правото си на водач на тази експедиция, професор Съмърли.
— Принуден съм да ви кажа, сър, че аз не ви признавам за такъв.
— Така ли? — Челинджър се поклони с неумел сарказъм. — Тогава може би вие ще посочите точното ми положение.
— Да, сър. Вие сте човек, чиито думи са подложени на съмнение, и този комитет е дошъл тук, за да провери истинността им. Вие пътувате със своите съдии, сър.
— Боже мой! — възкликна Челинджър, като седна върху борда на едно от канутата. — В такъв случай, моля, вървете си по пътя сами, а аз ще ви последвам, когато пожелая. Щом не съм ви водач, не очаквайте от мен да ви водя.
Слава богу, в групата се намериха двама разумни мъже — лорд Джон Рокстън и аз, — иначе раздразнителността и лудостта на нашите учени професори щяха да ни върнат в Лондон с празни ръце. Колко пререкания, молби, обяснения, докато успеем да ги усмирим! Накрая Съмърли тръгна напред с вечната си лула и вечната си насмешка, а Челинджър се заклати подир него, като не преставаше да мърмори. По някаква щастлива случайност наскоро ние бяхме открили, че и двамата ни учени имат най-ниско мнение за доктор Илингуърт от Единбург.
Оттогава той стана нашето единствено спасение. Достатъчно беше да споменем името на шотландския зоолог и напрежението спадаше. Нашите професори сключваха временен съюз и дружно със злобни ругатни се нахвърляха срещу общия си съперник.
Като се движехме един след друг по брега на реката, ние скоро открихме, че тя постепенно се превръща в тесен ручей и накрая се изгубва в голямо, зелено тресавище, обрасло с гъбести мъхове, в които затънахме до колена. Тук се виеха гъсти облаци от комари и всевъзможни гадини, така че ние с радост стъпихме отново на твърда почва и като направихме голям обход през гората, избиколихме това отровно тресавище, в което шумният свят на насекомите бучеше като далечен орган.
На втория ден от нашето пътешествие, след като бяхме оставили канутата, характерът на местността се промени коренно. Пътят ни се изкачваше непрекъснато, а горите ставаха по-редки и изгубваха тропическата си пищност. Огромните дървета на алувиалната амазонска равнина отстъпиха мястото си на финиковите и кокосовите палми, които растяха, пръснати на групи, всред гъстия храсталак. Мавританските палми провесваха грандиозните си реси във влажните котловини. Ние пътувахме само по компас и веднъж или дваж между Челинджър и двамата индианци възникна спор, при което цялата група предпочете, както се изрази възмутеният професор, „да се довери на погрешния инстинкт на първобитните диваци, а не на най-висшия продукт на съвременната европейска култура“. На третия ден се оказа, че ние сме били прави, като сме постъпили така. Челинджър призна, че е познал няколко пътни знака, останали от предишното му пътешествие, а веднъж дори се натъкнахме на четири обгорени камъка, които свидетелствуваха, че тук е имало бивак.