Пътят продължаваше да се изкачва и ние два дни вървяхме по един осеян със скали склон. Растителността отново се промени и от предишната тропическа пищност остана само палмата „Слонова кост“ и голямото изобилие от чудни орхидеи, сред които аз се научих да разпознавам рядката Nuttonia Vexilaria и великолепните розови и алени цветове на катлеята и одонтоглосума. Тук-таме в деретата на хълма ромоляха потоци с чакълести дъна и обрасли с папрат брегове. Всяка вечер те предлагаха хубави места за лагеруване сред скалите на брега на някой вир, пълен с ята от рибки със сини гърбове, които наподобяваха английската пъстърва и ни осигуряваха вкусна вечеря.
На деветия ден след раздялата с канутата, когато по моя сметка бяхме изминали около сто и двадесет мили, дърветата оредяха, смалиха се и полека-лека се превърнаха в обикновени храсти. После и те отстъпиха мястото си на безкрайна равнина, обрасла с толкова гъст бамбук, че трябваше да си разчистваме пътеката с индианските томахавки. Преодоляването на това препятствие ни отне цял ден, от седем часа сутринта до осем вечерта, с две едночасови почивки. Едва ли има нещо по-еднообразно и по-уморително. Дори на най-откритите места погледът ми стигаше не по-далече от десет-дванадесет ярда, през останалото време виждах пред себе си само гърба на памучното яке на лорд Джон, а от двете ми страни на един фут от мен — жълтата стена на стъблата. Тънка като острие на нож ивица слънчева светлина струеше отгоре и на петнадесет фута над главите ни, на фона на дълбокото синьо небе, се полюшваха бамбуковите върхове. Не зная какви същества населяваха този гъсталак, но чувахме съвсем близо до нас как преминават големи тежки животни. По звуците, които издаваха, лорд Джон ги определи като някакъв вид копитни. Едва вечерта разчистихме бамбуковия пояс и изтощени от безкрайния ден, веднага устроихме лагера си.
Рано на другата сутрин бяхме отново на път. Характерът на местността отново се измени. Бамбуковата стена зад нас се очертаваше толкова рязко, сякаш бе руслото на някаква река. А пред нас се разстилаше открита равнина, която бе осеяна с групи папратовидни дървета и постепенно се издигаше към едно дълго било, подобно на гръб на кит. Ние го превалихме по обед и открихме зад него плитка долина, а по-нататък друг полегат склон, който стигаше до ниския заоблен хоризонт. На това място, когато пресичахме първия хълм, се случи нещо, което може би беше от значение.
Професор Челинджър, който заедно с двамата местни индианци вървеше най-отпред, внезапно спря и с вълнение посочи надясно. Когато погледнахме, ние видяхме на около миля от нас нещо като огромна сива птица, която бавно се люшна във въздуха, плъзна се леко над самата земя и се изгуби сред папратовидните дървета.
— Видяхте ли го? — извика възторжено Челинджър. — Съмърли, видяхте ли го?
Неговият колега се взираше натам, където бе изчезнало странното същество.
— Какво е това според вас? — попита той.
— Птеродактил, нищо друго.
Съмърли избухна в подигравателен смях.
— Птероизмислица! — каза той. — Това беше щъркел, най-обикновен щъркел.
Челинджър не можа да проговори от гняв. Той метна денка на гърба си и продължи по пътя, но когато лорд Джон се изравни с мене, лицето му беше по-сериозно от обикновено. Той държеше в ръка своя цайсов бинокъл.
— Успях да го разгледам, преди да изчезне зад дърветата — промълви той. — Не се наемам да съдя какво беше това, но с риск за репутацията си като ловец ще кажа, че такава птица виждам за пръв път.
Та ето каква беше работата. Наистина ли сме стигнали до самата граница на неизвестното, до преддверието на този изгубен свят, за който говореше нашият водач? Аз ви предавам всичко, както е станало, и вие знаете толкова, колкото самият аз. Това вече не се повтори, с нас не се случи нищо забележително.