И така, читатели мои — ако все пак някога имам такива, — вие се изкачихте с мен по широката река, минахте през завесата от тръстики, през зеления тунел, по дългия склон с палмите, през бамбуковия гъсталак и се спуснахте в равнината с папратовидните дървета. Най-сетне нашата цел беше съвсем близо. Когато пресякохме второто било, пред нас се откри една хълмиста, осеяна с палми равнина, а зад нея — редицата от високи червени скали, които бях видял на картината. Тя е пред мен и сега, когато пиша тези бележки, и не може да има съмнение, че е същата. Най-близката й част е на около седем мили от сегашния ни лагер, но се вие в далечината, додето погледът ни стига. Челинджър ходи наоколо, наперен като войнствен петел, а Съмърли мълчи, но както и преди е настроен скептично. Утрешният ден трябва да сложи край на някои от съмненията ни. Междувременно, тъй като Хосе нарани ръката си на един счупен бамбук и настоява да се върне, аз изпращам това писмо по него. Надявам се, че то все пак ще стигне до предназначението си. При първа възможност ще пиша пак. Прилагам груба карта на нашето пътешествие, която може да ви помогне да разберете по-лесно изложението.
IX. Кой би могъл да го предвиди?
С нас се случи нещо ужасно. Кой би могъл да го предвиди? Едва ли някога ще настъпи край на нашите беди. Може би сме осъдени да прекараме целия си живот в това загадъчно, недостъпно място. Още съм толкова объркан, че не мога да мисля ясно нито за настоящето, нито за бъдещето. В смутения ми ум първото изглежда ужасно, а второто — мрачно като нощ. Никой досега не е изпадал в по-тежко положение. Безполезно е дори да съобщим координатите си и да молим нашите приятели да изпратят спасителна команда. И да направят това, участта ни навярно ще бъде решена дълго преди пристигането на тази команда в Южна Америка.
Да ни се помогне е наистина толкова невъзможно, колкото ако бяхме на луната. Ако излезем победители, то това ще се дължи на самите нас. Моите спътници са трима забележителни мъже, мъже с могъщи умове и с непоколебима смелост. В това е нашата единствена надежда. Само когато погледна спокойните лица на другарите си, виждам някакъв проблясък в мрака. Вярвам, че външно и аз изглеждам също така спокоен. Душата ми обаче е пълна с опасения.
Но нека да ви разкажа колкото може по-подробно хода на събитията, които ни доведоха до това положение.
В края на последното си писмо ви съобщих, че сме на седем мили от една огромна верига от червени канари, която несъмнено обгражда платото на професор Челинджър. Когато ги доближихме, стори ми се, че височината им в някои места е дори по-голяма, отколкото беше казал той — някъде тя превишаваше хиляда фута. Скалите са наслоени по любопитен начин, който, изглежда, е характерен за базалтовите формации. Нещо подобно може да се види в Салисбърийските скали край Единбург. Билото е покрито с изобилна растителност, с храсти по краищата и много високи дървета зад тях. Признаци на живот няма.
Тази нощ устроихме лагера си непосредствено под стръмнината в много диво и пусто място. Скалите над нас не са просто отвесни, а горният им край е извит навън, така че да се катерим по тях беше невъзможно. Близо до нас стърчеше високата, тънка, островърха канара, която, струва ми се, споменах преди в своето повествование. Тя прилича на широка червена църковна кула и върхът й, на който расте високо дърво, е на една височина с платото, но между тях зее голяма пропаст. И канарата, и съседните скали от веригата са сравнително ниски — около петстотин-шестстотин фута.
— Ето там — професор Челинджър посочи към дървото — беше кацнал птеродактилът. Аз се изкатерих до половината на скалата, за да го застрелям. Мисля, че един добър планинар като мен би могъл да се изкачи до върха й, макар че и там, разбира се, няма да бъде по-близко до платото.
Докато Челинджър говореше за своя птеродактил, аз погледнах към професор Съмърли и ми се стори, че видях у него първите признаци на зараждащо се в душата му доверие и разкаяние. Насмешката бе изчезнала от тънките му устни и пребледнялото му издължено лице изразяваше вълнение и учудване. Челинджър също забеляза това и се наслаждаваше на първите плодове на победата си.
— Разбира се — каза той с тежкия си тромав сарказъм, — професор Съмърли смята, че когато говоря за птеродактил, имам предвид щъркел, само че това е такъв щъркел, който няма пера, има корава кожа, крила с ципи и челюсти със зъби.
Той се усмихна, намигна и се поклони, а неговият колега се обърна и се отдалечи.