Теренът в подножието на скалата беше скалист и неравен, така че се придвижвахме бавно и трудно. Внезапно обаче попаднахме на нещо, което ни ободри. Това бяха следи от стар бивак: няколко празни кутии от чикагски месни консерви, бутилка с етикет „Бренди“ и куп други дребни отпадъци. Намерихме и един смачкан, накъсан вестник, който се оказа „Чикагски демократ“, но датата му беше заличена.
— Не е мой — каза Челинджър. — Трябва да е бил на Мейпъл Хуайт.
Лорд Джон разглеждаше с любопитство едно голямо папратовидно дърво, което засенчваше лагера.
— Ей, гледайте! — възкликна той. — Мисля, че е предназначено за пътеуказател.
Към стъблото беше прикована треска от твърдо дърво, която сочеше на запад.
— Положително е така — каза Челинджър. — Какво друго може да бъде? Нашият предшественик е разбрал, че му предстои опасен път и е оставил този знак, за да знаят накъде е тръгнал, ако се наложи да го търсят. Може би по-нататък ще попаднем и на други следи.
Той се оказа прав, но тези следи бяха странни и неочаквани. Непосредствено под скалата имаше голяма площ, обрасла с висок бамбук, като онзи, който бяхме прекосили в началото на пътуването си. Много от стъблата достигаха височина двадесет фута, а върховете им бяха здрави и остри като на страхотни копия. Когато минавахме край гъсталака, нещо бяло проблесна в него и привлече погледа ми. Надникнах между стъблата и открих там оголен череп. До него беше и целият скелет, но черепът се беше отделил и лежеше с няколко фута по-близо до края на гъсталака.
С няколко удара на индианските мачете ние разчистихме мястото и успяхме да научим подробностите на тази стара трагедия. От дрехите бяха останали само дрипи, но върху костите на краката имаше остатъци от ботуши и по тях можеше да се съди, че мъртвият е бил европеец. Между костите лежаха златен часовник от нюйоркската фирма „Хъдзън“ и автоматична писалка с верижка. Имаше също една сребърна табакера с гравиран на капака надпис: „Дж. К. от А. Е. С.“ Състоянието на метала показваше, че катастрофата не е станала много отдавна.
— Кой може да е той? — попита лорд Джон. — Клетникът! Всичките му кости са натрошени.
— И през строшените му ребра расте бамбук — забеляза Съмърли. — Наистина той расте бързо, но все пак изглежда невероятно стъблата да са израсли на височина двадесет фута, докато скелетът е лежал тук.
— Що се отнася до самоличността на човека — каза професор Челинджър, — по това нямам никакви съмнения. Докато вървях покрай реката, преди да ви настигна в хациендата, аз проучих внимателно историята на Мейпъл Хуайт. В Пара не знаеха нищо. За щастие една от рисунките в неговия скицник ми помогна да открия следите му. На нея беше показано как той обядва с някакъв духовник в Росарио. Аз успях да открия този духовник. Той прояви голяма любов към споровете и страшно се разсърди, когато взех да му доказвам разрушителната роля на съвременната наука по отношение на неговата вяра, но все пак сведенията, които получих от него, бяха полезни. Мейпъл Хуайт е минал през Росарио преди четири години или две години, преди да видя трупа му. Той не е бил сам, а със своя приятел, американеца Джеймз Колвър, който останал в лодката и не се срещнал с духовника. Така че можем да бъдем сигурни, че пред нас са тленните останки на същия този Джеймз Колвър.
— Можем да бъдем сигурни и за обстоятелствата, при които е загинал — каза лорд Джон. — Той е паднал от скалите или е бил хвърлен оттам и се е набучил на бамбука. Как иначе би могъл да се довлече дотук с натрошените си кости? А и стъблата, които стърчат толкова високо над главите ни, не биха могли да пораснат толкова бързо и да пронижат тялото му.
Ние стояхме мълчаливо край тези жалки останки и мислехме за това, което каза лорд Джон Рокстън. Извитата горна част на скалата се надвесваше над бамбуковия гъсталак. Несъмнено той е паднал отгоре. Но дали е паднал? Било ли е това нещастен случай? Или… Тази непозната земя вече започна да буди у нас зловещи и страшни предположения.
Ние продължихме да се движим мълчаливо покрай каменната стена, равна и непрекъсната като безкрайните антарктически ледове, които съм виждал на картина, прострени от хоризонт до хоризонт и извисени високо над мачтите на изследователския кораб. Вървяхме пет мили, без да видим нито пукнатина, нито процеп. Но изведнъж се натъкнахме на нещо, което изпълни сърцата ни с надежда. В една вдлъбнатина на скалата, където дъждът не можеше да проникне, имаше небрежно начертана тебеширена стрелка, която сочеше на запад.
— Отново Мейпъл Хуайт — каза професор Челинджър. — Този човек, изглежда, е предчувствувал, че скоро след него ще минат достойни хора.