— Значи той е носел със себе си тебешир?
— Между вещите, които намерих в неговата раница, имаше кутия с цветни тебешири. Спомням си, че от белия беше останало само едно малко парче.
— Това е наистина убедително доказателство — заяви Съмърли. — Ние можем само да последваме неговите указания и да продължим на запад.
След като изминахме още пет мили, отново видяхме бяла стрелка върху скалите. На това място в повърхността на канарата за първи път се появи тясна цепнатина. В нея имаше още една стрелка, която сочеше навътре, а върхът й беше малко закривен нагоре.
Колко величествено изглеждаше това място! Стените бяха гигантски, а ивицата синьо небе — толкова тясна и така засенчена от двойната дантела на зеленината, че до дъното проникваше само разсеяна, мътна светлина. Отдавна не бяхме яли нищо, а скалистият и неравен път ни изтощи докрай. Но нетърпението ни тикаше напред. Все пак наредихме на индианците да приготвят лагера, а през това време ние четиримата заедно с двамата метиси навлязохме в тясното гърло.
В началото ширината му беше около четиридесет фута, но то ставаше все по-тясно и скоро гладките му стръмни стени сключиха пред нас остър ъгъл. Изглежда, нашият предшественик е имал предвид нещо друго. Върнахме се назад — гърлото не бе по-дълго от четвърт миля, и зоркият поглед на лорд Джон внезапно откри онова, което търсехме. Високо над главите ни, сред черните сенки, се очертаваше кръг от още по-гъст мрак. Това можеше да бъде само вход на пещера.
На това място в подножието на скалата се търкаляха купища камъни и човек можеше лесно да се покатери по тях. Когато се изкачихме, и последните ни съмнения се разсеяха. Това беше наистина отвор в скалата и на стената му открихме нова стрелка. Значи Мейпъл Хуайт и злополучният му спътник са се изкачили оттук.
Бяхме толкова развълнувани, че дори не мислехме да се връщаме в лагера. Незабавно започнахме да оглеждаме пещерата. В раницата на лорд Джон имаше електрически фенер, който трябваше да ни осветява пътя. Лордът вървеше, като хвърляше малко ясно кръгче жълта светлина пред себе си, а ние един след друг го следвахме по петите. Гладките стени и покритият с кръгли камъни под на пещерата свидетелствуваше, че тя е била пробита от вода. Човек можеше да влезе в нея само ако се наведе. Първите петдесет ярда тя навлизаше почти направо в скалата, а после започна да се издига под ъгъл 45°. Скоро наклонът стана още по-голям и ние започнахме да се катерим с ръце и крака по пръснатия, сипещ се чакъл. Внезапно лорд Рокстън възкликна:
— Запушено е!
Ние се стълпихме зад него и в жълтата светлина на фенера видяхме куп базалтови парчета, който се издигаше до тавана.
— Срутване!
Измъкнахме няколко камъка. Напразно! Постигнахме само това, че някои от по-едрите парчета се разклатиха и имаше опасност да се търкулнат по наклона и да ни смажат. Ясно беше, че преодоляването на това препятствие не беше по силите ни. Пътят, по който се е изкачил Мейпъл Хуайт, вече не съществуваше. Бяхме така угнетени, че без да продумаме, се обърнахме и опипом тръгнахме през тъмния тунел обратно към лагера.
Преди да напуснем гърлото обаче, се случи нещо, с което са свързани последвалите събития. Малката ни група се бе събрала на дъното на пропастта, на около четиридесет фута под входа на пещерата, когато една огромна канара внезапно се търколи отгоре и профуча край нас с огромна сила. Оцеляхме по чудо. Самите ние не разбрахме откъде дойде скалата, но нашите слуги-метиси, които все още бяха при входа на пещерата, казаха, че тя е прелетяла покрай тях и следователно трябва да се е откъртила от върха. Ние погледнахме нагоре, но в зелената джунгла, която покриваше върха на канарата, цареше покой. И все пак не можеше да има съмнение, че камъкът е бил предназначен за нас. Значи на платото имаше хора, при това хора, които ни мислеха злото.
Побързахме да излезем от гърлото и да размислим как можеше да се отрази това събитие върху нашите планове. Положението ни и без това беше доста трудно, но ако към пречките, които ни създаваше природата, се прибавеше и съзнателната съпротива на човека, то щеше да стане съвсем безнадеждно. И все пак, докато тази красива дантела от зеленина бе само на няколкостотин фута над нас, ние не бихме могли и да помислим за връщане в Лондон, преди да сме научили какво се крие зад нея.
Като обсъдихме положението, решихме, че ще бъде най-разумно да продължим обиколката на платото с надеждата да открием друго място, откъдето да се изкачим на върха. Скалната верига, която беше станала значително по-ниска, вече продължаваше не на запад, а на север и ако приемехме, че изминатият път е дъга от окръжност, тогава цялата окръжност не би могла да бъде много голяма. Така че в най-лошия случай след няколко дни щяхме да се върнем обратно в изходната точка.