Той размаха яростно юмрук и после всичко утихна.
Ако метисът беше изчезнал, след като извърши своето отмъщение, нямаше да му се случи нищо. Но глупавото, неудържимо влечение към драматизма, свойствено на цялата латинска раса, го погуби; Рокстън, човекът, който в три страни си бе спечелил име на бич божи, не позволяваше да му се надсмиват безнаказано. Метисът заслиза по отвъдния склон на канарата, но преди да стъпи на земята, лорд Джон изтича до ръба на платото и намери място, откъдето нямаше опасност да изпусне от погледа си своята жертва. Ние не видяхме нищо, но чухме изстрела на карабината му, а след това пронизителен вопъл и далечно тупване на паднало тяло. Рокстън се върна при нас с каменно лице.
— Аз съм сляп глупец — каза горчиво той. — Моята глупост погуби всички. Не трябваше да забравям, че тези хора не прощават кръвните обиди, че с тях трябва да бъдем винаги нащрек.
— Ами другият? Гомес не е могъл да прекатури дървото сам.
— Можех да го застрелям, но го пожалих. Може би той не е замесен в тая работа. Въпреки че щях да направя по-добре, ако го бях убил, защото, както казвате и вие, сигурно е помагал.
Сега, когато знаехме мотивите на неговите действия, ние си спомнихме зловещите дела на метиса — постоянното му желание да научи плановете ни, залавянето му пред нашата палатка, когато ни подслушваше, тайните, пълни с омраза погледи, които улавяхме от време на време. Все още обсъждахме последното събитие и се стараехме да свикнем с мисълта за новото ни положение, когато една любопитна сцена в равнината под нас привлече вниманието ни.
Някакъв човек в бели дрехи, очевидно оцелелият метис, тичаше така, сякаш смъртта беше по петите му. Само на няколко ярда след него скачаше огромната, черна като смола фигура на Самбо — нашия предан негър. Видяхме как той се хвърли върху гърба на беглеца и обви с ръце врата му. Те се търкулнаха на земята. След миг Самбо се вдигна, погледна към проснатото пред него тяло и като ни махаше радостно с ръка, се затича към нас. Бялата фигура лежеше неподвижно всред голямата равнина.
Двамата предатели бяха унищожени, но злото, което извършиха, остана след тях. Ние не можехме да се върнем на канарата. Преди бяхме жители на света, сега сме жители на платото. Това са две различни неща и съществуват отделно едно от друго. Равнината, която водеше до канутата, беше пред нас. Отвъд, зад виолетовата мъглявина на хоризонта, се намираше реката, която водеше назад към цивилизацията. Но връзката между нас и тях не съществуваше. Никаква изобретателност не можеше да помогне да хвърлим мост през пропастта, която зееше между нас и нашето минало. Един миг беше променил цялата ни съдба.
И тъкмо сега аз разбрах цената на моите трима другари. Наистина те бяха сериозни и замислени, но спокойствието им бе непоклатимо. Засега не ни оставаше нищо друго, освен да седим търпеливо сред храстите и да чакаме Самбо. Скоро неговото" открито черно лице се появи над скалите и той се изправи над канарата с целия си херкулесовски ръст.
— Какво прави аз сега? — извика той. — Вие казва на мене и аз прави.
Да се отговори на този въпрос не беше толкова лесно. Но едно беше ясно — Самбо представляваше единствената ни надеждна връзка с външния свят. Той не биваше да ни остави в никой случай.
— Не, не! — извика той. — Аз няма да остави вас. Вие винаги намери мене тук. Но не може да държи индианци. Те вече казва много пъти: Курупури живее тук. Те отива в къщи. Вие остави тях на мен, а Самбо не може да държи тях сам.
— Накарай ги да почакат до утре, Самбо — извиках аз. — Искам да изпратя писмо по тях.
— Добре, сър! Аз обещава, те чакат до утре — каза негърът, — но какво трябва аз да прави за вас сега?
Оказа се, че има доста неща за вършене и нашият верен приятел ги свърши възхитително. Най-напред, по наше указание, развърза въжето от дънера и прехвърли единия му край при нас. То не беше по-дебело от въже за пране, но беше много здраво и макар че не можехме да го използуваме за мост, все пак щеше да ни помогне много, ако се наложеше да се катерим някъде. След това Самбо завърза своя край на въжето за торбата с припасите, които беше донесъл горе, и ние успяхме да ги издърпаме при себе си. Дори да не намерехме нищо друго, щяхме да имаме храна поне за една седмица. Накрая той се спусна и донесе отдолу още две торби, в които имаше сандъче с патрони и много други неща, които ние прехвърлихме с въжето. Беше вечер, когато най-сетне той се спусна долу за последен път, като ни увери, че ще задържи индианците до сутринта.
Ето защо аз прекарах почти цялата си първа нощ на платото в описване на нашите преживелици на светлината на мъждукащия фенер.