Още първото, което забелязах, ме смая. Когато описвах видяното от върха на голямото дърво, казах, че на отсрещната скала имаше много тъмни петна, които наподобяваха входове на пещери. Сега, когато погледнах към същите скали в мрака, видях навред по тях ясно очертани дискове от червена светлина като илюминатори на пътнически кораб. За момент предположих, че са отблясъци от лавата на някакво вулканично изригване, но това беше неправдоподобно. Ако имаше вулканична дейност, тя би била долу, в ямата, а не високо сред скалите. Но какво беше това? Изглеждаше невероятно и все пак сигурно беше така. Тези червени петна бяха отражения на огньове, запалени вътре в пещерите — огньове, които са били запалени от човешка ръка. Значи на платото имаше хора. Какви славни резултати дава моята експедиция! Новина, която наистина можехме да занесем в Лондон.
Дълго лежах и наблюдавах тези червени трепкащи светлини. Навярно от тях ме деляха десет мили, но дори на такова разстояние се виждаше как блещукат огньовете и как потъмняват, когато някой мине пред тях. Какво не бих дал да можех да пропълзя до пещерите и да надникна вътре, за да разкажа след това на другарите си нещо за вида и характера на племето, което живее на такова необикновено място. В момента не биваше да напуснем платото, преди да научим нещо по-определено по този въпрос.
Езеро Глейдис — моето езеро — лежеше пред мен като къс живак, а в центъра му ярко сияеше отразената луна. То беше плитко, защото на много места над водата се виждаха пясъчни ивици. Навсякъде по спокойната повърхност можех да забележа признаци на живот: ту просто кръгове и леки вълнички, ту блясъка на голяма сребриста риба във въздуха, ту облия черен гръб на някое минаващо чудовище. Веднъж върху една жълта ивица съзрях същество, подобно на огромен лебед, с тромаво тяло и дълга гъвкава шия. То се тътреше по брега, а след това се гмурна в езерото и известно време виждах над водата извитата му шия и мятащата се глава. После животното се потопи и вече не се показа.
Но скоро аз откъснах поглед от тези далечни гледки, защото вниманието ми бе привлечено от нещо, което ставаше в самите ми крака. Две същества, подобни на големи броненосци, се бяха спуснали до водопоя и бяха легнали на брега. Докато лочеха, техните дълги гъвкави езици изскачаха и се скриваха като червени ленти. Един огромен елен с клонести рога, великолепно животно с царствена походка, се появи със самката си и двете си еленчета и започна да пие редом с броненосците. Никъде другаде в света не съществуват такива елени — лосът и американският елен едва ли биха стигнали до рамото му. Изведнъж той изпръхтя тревожно и изчезна със семейството си сред тръстиките. Броненосците също се втурнаха да търсят укритие. По пътеката слизаше едно невероятно чудовище.
За миг се запитах къде съм могъл да видя тази тромава фигура, този заоблен гръб с триъгълни шипове, тази чудновата птича глава, отпусната ниско до земята. После се сетих. Това беше стегозавърът, който Мейпъл Хуайт бе увековечил в скицника си и който бе привлякъл вниманието на Челинджър! Ето го на! Може би това е същият екземпляр, който е срещнал американският художник. Земята се тресеше под грамадната му тежест, а шумът, с който поглъщаше водата, отекваше в тихата нощ. В продължение на пет минути той бе така близо до моята скала, че ако протегнех ръка, можех да докосна ужасния люлеещ се гребен върху гърба му. После чудовището се обърна и бавно се изгуби сред камъните.
Погледнах часовника си. Часът беше два и половина — крайно време да поемам обратно. Не беше трудно да намеря пътя, защото на идване бях вървял все по десния бряг на ручея, а той се вливаше в Централното езеро на един хвърлей място от камъка, върху който лежах. И тъй, тръгнах с повишено настроение, защото чувствувах, че съм свършил добра работа и че нося на другарите си цял куп новини. На първо място, разбира се, бяха огнените пещери и сигурните белези, че в тях живеят някакви пещерни хора. Но освен това можех да разказвам за Централното езеро по собствени наблюдения. Можех да твърдя, че то е пълно със странни същества и че съм видял няколко сухоземни форми на праисторически живот, които не бяхме срещали преди. Вървях и си мислех, че малко хора са прекарвали по-чудновата и по-плодотворна за науката нощ. Катерех се нагоре по склона, като прехвърлях тези мисли в главата си, и навярно вече бях изминал половината от пътя, когато един страшен шум зад мен ме върна към собственото ми положение. Беше нещо средно между хъркане и ръмжене, ниско, глухо и извънредно заплашително. Очевидно наблизо имаше някакво чудновато същество, което не се виждаше. Аз ускорих хода си. Бях извървял около половин миля, когато звукът изведнъж се повтори, пак зад мен, но по-силен и по-заплашителен от преди. Сърцето ми застина в гърдите, когато осъзнах, че зверът, какъвто и да бъде той, изглежда, ме преследваше. Цял настръхнах при тази мисъл. Нека тези чудовища се разкъсват помежду си — такава е странната борба за съществование, но фактът, че те можеха да нападнат превъзхождащия ги съвременен човек, съзнателно да го преследват и гонят, беше изумително страшен. Отново си спомних осветената от факела на лорд Джон кървава муцуна, която приличаше на някакво ужасно видение от най-дълбоките кръгове на Дантевия ад. Стоях с тръпнещи колена и трескаво се взирах в озарената от луната пътека, по която бях минал. Всичко беше спокойно като в сън. Виждаха се само сребристи поляни и черни храсти. После в тишината отново се разнесе заплашителният нисък и гърлест грак. Този път той беше далеч по-силен и по-близък. Вече не можеше да има съмнение. Някакво същество беше по следите ми и все повече се приближаваше до мен.