Стоях като вцепенен и продължавах да се взирам към местността, която бях прекосил. Тогава изведнъж го видях. Храстите зад поляната, през която току-що бях минал, се раздвижиха. От тях се отдели и изскочи в ярката лунна светлина голяма тъмна сянка. Казах „изскочи“ съзнателно, защото животното се движеше като кенгуру — подскачаше, изправено на мощните си задни крака, а предните беше свило пред себе си. То беше огромно. По размер и по сила приличаше на изправен слон, но независимо от масата му неговите движения бяха извънредно пъргави. В първия миг, като го видях, помислих, че е игуанодонт, за който знаех, че не е опасен, но колкото и да бях невеж, скоро разбрах, че това е съвсем друго същество. Вместо нежната еленова глава на големия трипръст листоед този звяр имаше широка, плоска жабешка муцуна като онази, която ни бе обезпокоила в лагера. Свирепият му рев и страшната енергичност, с която ме преследваше, ме убеждаваха, че това е един от големите кръвожадни динозаври, най-ужасните зверове, които са живели на този свят. При скоковете си приблизително на всеки двадесет ярда огромният звяр падаше на предните си лапи и допираше нос до земята. Душеше следите ми. Понякога за миг ги изгубваше, но ги намираше отново и с бързи подскачания препускаше по моя път.
Дори сега, когато си помисля за този кошмар, пот избива по челото ми. Какво можех да сторя? Безполезното чифте беше в ръката ми. Какво можеше да ми помогне то? Изгубил всяка надежда, аз се огледах да видя някоя скала или дърво, но в джунглата от храсти, в която се намирах, не се виждаше нищо по-високо от фиданка. Знаех добре, че чудовището, което беше зад гърба ми, би могло да строши обикновено дърво, както се троши тръстика. Единственият ми шанс беше бягството. Неравната пресечена местност не ми позволяваше да се движа бързо, но като се озърнах отчаяно, открих пред себе си добре очертан утъпкан път. И преди, по време на експедициите, бяхме виждали такива пътеки на различни диви зверове. Ако тръгнех по нея, може би щях да запазя преднината си, защото бягам бързо, а и бях в отлична форма. Хвърлих ненужната пушка и изминах половин миля с такава скорост, каквато не съм постигал нито преди, нито след това. Краката ме боляха, гръдта ми се издуваше, струваше ми се, че гърлото ми ще се пръсне от недостиг на въздух, но страшилището беше зад гърба ми и аз тичах, тичах, тичах… Най-сетне, когато вече почти не можех да се движа, спрях. За миг ми се стори, че съм се отървал. По пътеката зад мен беше спокойно. Но изведнъж зверът се появи отново. Той мачкаше и трошеше всичко по пътя си. Трополеше с гигантските си стъпала, а чудовищните му дробове дишаха тежко. Беше съвсем по петите ми. Аз бях загубен.